Прислужницата, която отвори вратата, погледна мрачното му лице и нервно отстъпи назад.
— Г… госпожица Сибил нареди да ви кажа, че не иска да ви вижда повече.
— О? — възкликна Джейсън. — Така ли?
Малката прислужница, която прекрасно знаеше, че парите за заплатата й идват от ужасно високия властен мъж, изправил се пред нея, кимна, преглътна и извинително добави:
— Да, милорд. Госпожица Сибил прочете за бала на годеницата ви и че вие ще присъствате на него и си легна.
— Отлично! — грубо каза той. Тази вечер не беше в настроение да търпи капризите на Сибил и мина покрай прислужницата. Изкачи стъпалата към втория етаж и отвори вратата на спалнята на любовницата си.
Маркизът присви очи при вида на пленителната красавица, която се бе облегната на купчина сатенени възглавници.
— Усойница ли те ухапа, скъпа? — студено попита той и опря гръб на затворената врата.
Зелените очи на Сибил мятаха искри към него, но тя не си направи труд да му отговори.
— Ставай и се обличай! — заповяда й той с опасно тих глас. — Отиваме на забава. Изпратих ти бележка.
— Никъде няма да ходя с теб! Никога повече!
Джейсън започна да разкопчава сакото си.
— В такъв случай ми направи място. Ще прекарам вечерта тук.
— Разгонено чудовище! — избухна разярената красавица и скочи от леглото. Бледорозовата й шифонена нощница се развя след нея. — Как смееш! Как смееш да си мислиш, че можеш да се доближаваш до мен след съобщението в „Таймс“! Напусни къщата ми!
Джейсън изгледа с безразличие Сибил.
— Трябва ли да ти напомням, че къщата е моя.
— Тогава аз ще я напусна — остро отвърна тя, но брадичката й затрепери. Закри лице с ръце и избухна в сълзи. — Джейсън, как можа! — изхълца хубавицата. Тялото й се разтресе от сърцераздирателно ридание. — Каза ми, че не си сгоден, и аз ти повярвах! Никога… никога няма да ти го простя! Никога…
Гневът на Джейсън премина и се замени от съжаление, докато той слушаше онова, което трябваше да мине за вопли на сломена жена.
— Това ще ти помогне ли да ми простиш? — тихо попита той. След това бръкна в джоба си, извади малка кадифена кутийка, отвори капачето й и й я подаде.
Сибил разтвори пръсти, погледна през тях и ахна, като видя блестящата диамантена гривна, положена върху черно кадифе. Тя благоговейно я вдигна от кадифеното й ложе и я притисна до лицето си. След това вдигна блесналите си очи към любовника си:
— Джейсън, за колието към гривната бих ти простила всичко. Джейсън, който смяташе да я увери, че няма намерение да се жени за Виктория, избухна в смях.
— Сибил — каза той и поклати глава. — Мисля, че това е най-привлекателното ти качество.
— Кое? — попита тя, забравила за гривната.
— Твоята алчност — отвърна Джейсън. — Всички жени са алчни, но ти поне си откровена. Сега искам да ми покажеш радостта си от новото си украшение.
Сибил покорно отиде в прегръдките му, но погледът в очите й остана леко смутен, когато вдигна глава, за да го целуне.
— Ти… нямаш много високо мнение за жените, нали, Джейсън? Изпитваш презрение към всички, нали?
— Мисля — уклончиво промърмори той, докато развързваше панделката на гърдите й, — че жените са прелестни създания в леглото.
— А извън него?
Той не обърна внимание на въпроса й и пусна нощницата да се свлече от раменете й. Целувайки я страстно, Джейсън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото, а Сибил забрави, че така и не е отговорил на въпроса й.
Глава дванайсета
Виктория седеше на дивана в спалнята си. Мадам Дюмос и бе изпратила кутии с нови рокли, които да прибави към вече изумително богатата колекция от ежедневни тоалети, костюми за езда, бални рокли, шапки, шалове, френски ръкавици и чехли.
— Милейди! — ахна Рут, като разопакова едно сатенено наметало в кралско синьо с широка качулка, обшито с хермелинови кожи. — Виждали ли сте някога нещо толкова красиво!
Виктория вдигна очи от писмото на Дороти, което четеше, и равнодушно се съгласи:
— Прекрасно е, колко наметала стават с него?
— Единайсет — отвърна Рут, като галеше меката бяла кожа. — Не, дванайсет. Забравих жълтото кадифе, обшито със самур. Или тринайсет? Да видим — четири кадифени, пет сатенени, две кожени и три вълнени. Общо четиринайсет!
Виктория въздъхна и се усмихна.
— Човек трудно би повярвал, че преди се справях чудесно и с две. А когато се върна у дома, едва ли ще имам нужда от повече от три-четири. Какво разхищение от страна на лорд Филдинг да поръчва дрехи, които скоро няма да мога да нося. В Портидж, Ню Йорк, дамите не се обличат толкова изискано — завърши тя и отново насочи вниманието си към писмото на Дороти.