— Виктория, нима на теб не ти изглежда странен и страшен?
Тя внимателно обмисляше как да отговори, а през това време кочияшът обърна каретата назад към градската къщи на Джейсън. Тя си спомни хапливите думи на Джейсън при пристигането й в Уейкфийлд, както и яростта му когато я хвана да плува в потока. Но си спомни и как ловко я беше надлъгал на карти, как я утеши в нощта, когато плака, и как се беше смял на опитите й да издои кравата. Спомни си и как я беше притиснал до гърдите си и как я целуна едновременно страстно, властно и нежно, ала побърза да прогони този спомен.
— Лорд Филдинг е избухлив — започна бавно, — но съм забелязала, че бързо му минава и е склонен да забрави лошото. Аз доста приличам на него в това отношение, макар че не избухвам толкова лесно. Освен това не ме предизвика на дуел, когато заплаших да го застрелям — пошегува се, — затова не мога да повярвам, че толкова лесно убива хора. И ако ме попиташ що за човек е, вероятно бих казала, че е изключително щедър и способен на нежност под…
— Шегуваш се!
Виктория поклати глава и се опита да й обясни:
— Аз гледам на него по различен начин. Опитвам се да гледам на хората така както баща ми ме е учил.
— А учил ли те е да си затваряш очите пред недостатъците им?
— Съвсем не. Но той беше лекар и ме научи да търся причината за нещата, а не просто да отчитам симптомите. Затова, когато някой се държи странно, аз започвам да се питам защо го прави. Винаги има някаква причина. Забелязвала ли си, че когато хората не се чувстват добре, често са избухливи?
Каролайн веднага кимна:
— Братята ми ставаха ужасно раздразнителни при най-малкото неразположение.
Точно това имам предвид. Братята ти не са лоши хора, но когато не се чувстват добре, се променят.
— Мислиш ли в такъв случай, че лорд Филдинг е болен?
— Мисля, че не е много щастлив. Освен това баща ми ме научи да съдя за човека по делата, а не по думите му. Ако погледнеш по този начин лорд Филдинг, можеш да кажеш, че се е държал много мило с мен. Той ми осигури дом и повече красиви дрехи отколкото мога да износя за цял живот, даже ми разреши да взема Улф в къщата.
— Твоята представа за хората е твърде романтична — тихо каза Каролайн.
— Не, не е така — тъжно възрази Виктория. — Аз също избухвам и лесно се засягам, както всички други. Едва след това се сещам за необходимостта от това да се опитам да разбера защо този човек е постъпил така.
— Значи не се страхуваш от лорд Филдинг дори когато е ядосан?
— Малко — призна унило Виктория. — От друга страна, откакто пристигнахме в Лондон, не съм го виждала и сигурно се чувствам толкова смела само защото сме далеч един от друг.
— Вече не — отбеляза приятелката й, като кимна многозначително към елегантната черна карета със златен герб на вратата, която чакаше пред Ъпър Брук Стрийт номер 6. — Това на черната карета е гербът на лорд Филдинг — поясни тя, забелязвайки недоумението на Виктория, — а другата карета зад нея е нашата, което означава, че съпругът ми е приключил работата си по-рано и е решил сам да ме вземе.
Девойката почувства как сърцето й трепна при мисълта, че Джейсън е там — реакция, която тя веднага отдаде на чувството за вина, защото го беше обсъждала с Каролайн.
Господата бяха в салона за гости и вежливо изслушваха госпожица Флоси, която ги измъчваше с дълъг, несвързан монолог за напредъка на Виктория през последните две седмици, придружен с възторжени коментари за собствения й дебют преди почти петдесет години. Само един бегъл поглед беше достатъчен на Виктория да разбере, че Джейсън едва издържа компанията госпожица Флоси.
— Виктория! — възкликна госпожица Флоси и запляска възторжено с малките си ръце. — Най-после се върна! Тъкмо казвах на господата колко талантлива пианистка си и те изгарят от нетърпение да те чуят.
Без изобщо да забележи ироничния поглед на Джейсън, когато чу да го описват като „изгарящ от нетърпение“, госпожица Флоси заведе Виктория до пианото и настоя незабавно да изсвири нещо.
Девойката седна безпомощно на пейката и погледна към Джейсън, който съсредоточено отстраняваше някаква прашинка от крачола на изкусно ушития си тъмносин панталон. Изглеждаше твърде отегчен. Но беше и невероятно красив, осъзна Виктория и отново изпита онова вълнение, което стана още по-силно, когато той вдигна очи към нея и й отправи една от ироничните си усмивки:
— Не познавам жена, която да може да плува, да стреляла опитомява диви животни и едновременно с това да свири на пиано. Да послушаме как свириш.
По тона му разбра, че не очаква от нея да се представи добре, и отчаяно искаше да избегне свиренето точно в този момент, когато беше толкова необяснимо неспокойна, затова побърза да се извини: