— Не ви ли е идвало на ум, че не трябва да се прави разлика между мъжа и жената, когато става дума за кариера или семейство?
— Не.
Ана се разсмя и се обърна да го погледне. Добре поне, че беше искрен!
— Разбира се, че не. И защо ли трябва? Послушайте съвета ми, Дениъл. Потърсете си жена, която няма съмнения за ролята си в живота. Намерете такава, която няма да търси вятърни мелници, за да се сражава с тях.
— Не мога.
Тя се усмихна, ала усмивката й бързо повехна. Онова, което видя в очите му, я паникьоса и в същото време развълнува дълбоко.
— О, не! — каза бързо и пресуши чашата си. — Та това е смешно!
— Може би. — Той взе лицето й в ръце и се вгледа внимателно в очите й. — А може би не е. Както и да е, аз те избрах, Ана Уитфилд, и смятам да те имам.
— Не може да се избира жена, както се избира вратовръзка! — Опитваше се да повика на помощ всичкото самообладание и кураж, които имаше, но сърцето й биеше до пръсване.
— Не, не може. — Дениъл почувства неочаквания трепет в гласа й и прокара пръст по лицето й, за да почувства топлината на кожата й. — Защото един мъж не държи на парчето плат толкова, колкото на жената.
— Мисля, че сте полудели. — Тя постави ръце на китката му, ала той не отмести ръката си. — Та вие дори не ме познавате!
— Ще ви опозная.
— Нямам време за това. — Огледа се уплашено и видя, че все още бяха на няколко пресечки от къщата й. Той беше луд, реши убедено Ана. Какво правеше на задната седалка на ролс-ройса с един луд!
Неочакваната й паника приятно го изненада.
— Защо? — промърмори Дениъл, като погали лицето й.
— Заради всичко това. — Вероятно онова, което щеше да му каже, щеше да го разсмее. Може би щеше да изглежда глупава. И какво от това? Щеше да бъде непреклонна. — Рози, шампанско, лунна светлина. Явно е, че се опитвате да бъдете романтичен и аз…
— Защо не замълчиш за малко — каза неочаквано Дениъл и покри устните й със своите.
Ана стисна розите в скута си и едно трънче я убоде. Но тя дори не усети болката. Как можеше да предположи, че устните му са така нежни, така сладки! Мъж с неговите размери би трябвало да бъде несръчен и муден или да я смачка, когато я прегръща. А той го направи така, сякаш го бе правил безброй пъти. Брадата му боцкаше кожата й, пръстите й се заровиха в нея.
Нещо горещо и силно се надигна в тялото й. Желанието и страстта, които бе контролирала така добре, се освободиха от веригите, в които ги бе държала, и превърнаха в лъжа всичко, което бе вярвала за себе си. Ако той беше луд, то и тя бе луда. Със стенание, което бе изпълнено с протест, но и със страст, Ана сграбчи раменете му.
Дениъл очакваше борба или поне негодувание. Мислеше, че тя ще се отдръпне и ще го погледне с един от онези ледени погледи, с които го поставяше на място като наказан в ъгъла немирен ученик. Вместо това Ана се притисна към него и превърна импулсивното му желание в огън. Той не знаеше, че може да съкруши самообладанието му с нежните си деликатни пръсти и да го остави безпомощен и гол. Не знаеше, че ще го накара непоносимо да я желае. Тя беше само една жена, която бе избрал, за да осъществи плановете си за постигане на успех и власт. Не беше си представял, че тази жена ще го накара да забрави всичко и ще иска само да я чувства и вкусва.
Дениъл знаеше какво е да искаш — жени, власт, пари. Сега, когато Ана се притискаше към него, когато ароматът на рози зашеметяваше главата му, а вкусът на устните й — душата му, тя бе всички тези неща, събрани в едно. Да я желае, означаваше да желае всичко останало.
Тя бе останала без дъх, когато се разделиха. Бездиханна, уплашена и възбудена. За да прикрие слабостта си, Ана реши да заложи на достойнството.
— Маниерите ти продължават да са брутални, Дениъл.
Той виждаше следите от желание в очите й и чувстваше как тялото й трепери до неговото.
— Ще трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм, Ана.
— Нямам намерение изобщо да те приемам. — Дръж се Ана, каза си тя. На всякаква цена трябваше да си възвърне поне част от достойнството. — Една целувка на задната седалка на колата не означава нищо. Само изгубено време.
Не означаваше нищо до момента, в който колата паркира пред дома й. Лицето й гореше, ала тя си каза, че бе от гняв. Отвори вратата преди шофьорът да дойде да й отвори.
— Вземи розите, Ана. Те са за теб и много ти приличат. Красиви и бодливи. Като теб.
Тя се обърна и го изгледа свирепо през рамо.
— Сбогом, Дениъл.
— Лека нощ — поправи я той и я загледа как тича по пътеката, а бледосинята рокля се мяташе край краката й. Розите останаха на седалката до него. Дениъл взе една и я докосна с устни. Листенцата й не бяха така нежни, нито толкова уханни и сладки като устните на Ана. Той пусна розата. Тя ги остави, но той щеше да й ги прати на сутринта, дори щеше да прибави още една дузина. Това бе само началото. Нямаше никакво намерение да се отказва.