Ръката му не бе съвсем стабилна, когато взе бутилката шампанско. Напълни чашата догоре и я изпи на един дъх.
ТРЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин Ана бе на работа в болницата. Времето, което прекарваше тук, й доставяше както удоволствие, така и разочарование. Тя не бе в състояние да обясни на никого, нито на родителите, нито на приятелите си, какво вълнение я обхващаше, когато пристъпваше прага на болницата. Нямаше човек на света, способен да разбере удоволствието, което я изпълваше, знаейки, че бе част от този свят. Че можеше да учи и да лекува.
Повечето хора си мислят за болниците с ужас. За тях белите стени, ослепителните светлини и миризмата на формалин означават болест, дори смърт. За Ана те значеха живот и надежда. Часовете, прекарани тук всяка седмица, я караха да се чувства част от медицинското съсловие така, както часовете, прекарани над книгите и списанията, я караха да иска да научи повече и повече.
Тя имаше мечта, която не бе споделила с никой. Мечтата й според нея самата бе едновременно проста и претенциозна — искаше да направи нещо по-различно от останалите. За да я осъществи, трябваше да посвети години от живота си на учение.
Докато работеше с болните, сортираше бельото, раздаваше списания или изхвърляше подлоги, Ана пак се учеше. Наблюдаваше докторите и техния живот по време на смените. Голяма част от тях дори нямаха собствено жилище, независимо колко високи са били оценките им в университета. Но тя щеше да има. Ана наблюдаваше, слушаше и попиваше всичко. И си правеше плановете за бъдещето.
В болницата научи нещо, което никога нямаше да забрави. Гръбнакът на болницата не бяха хирурзите или интернистите. Това бе администрацията, въпреки че зависеше от бюджета и правеше политика. Това бе низшия медицински персонал — сестрите, санитарите. Докторите преглеждаха и поставяха диагнози, ала сестрите лекуваха. Всеки ден те прекарваха часове на крака, изминаваха километри по коридорите. Каквато и касинка да носеха — на регистраторка, санитарка или компаньонка — Ана виждаше едно и също нещо. Преданост, подплатена с умора. Докторите трябваше само да прекарат болните през ситото. Сестрите трябваше да живеят с тях.
И сега, последното лято преди завършването на университета, тя си даде обещание. Щеше да бъде лекар, хирург, но щеше да бъде и една от сестрите в болницата. Нямаше да бяга, нито да се срамува от работата, която вършеха тези всеотдайни жени.
— Госпожице Уитфилд!
Старшата сестра госпожа Келърман спря Ана с ръка, ала продължи да попълва температурната диаграма. Тази жена бе сестра от двадесет години, толкова, колкото бе и вдовица. Сега бе на петдесет и бе корава като желязо и неуморна като хлапе. Беше внимателна с пациентите и твърда с подчинените си.
— Госпожа Хигс от стая 521 питаше за вас.
Ана вдигна глава от списанието, което четеше. Значи стая 521 щеше да бъде първата й спирка днес.
— Как е тя?
— Стабилно — отговори сестра Келърман, без да я погледне. Беше преполовила десетчасовата си смяна и нямаше време за празни приказки. — Прекара спокойна нощ.
Ана леко въздъхна. Знаеше, че госпожа Келърман лично е проверила персоналната диаграма на госпожа Хигс няколко пъти и може да й даде точна информация. Освен това знаеше отношението на старшата сестра към системата. Жените имаха определени функции в определени сфери, мъжете в други. Нямаше пресечни точки. Затова вместо да започне да я разпитва, тръгна по коридора. Трябваше сама да види какво става.
В стаята на госпожа Хигс щорите бяха вдигнати. Слънцето светеше през прозореца и хвърляше отблясъци върху белите стени и снежните чаршафи. Радиото тихо свиреше. Госпожа Хигс лежеше в кревата. Финото й лице бе набраздено от бръчки повече, отколкото би трябвало за жена под шестдесетте. Косата й бе отъняла, сива и тук-там прошарена с жълто. Ружът, който си бе сложила сутринта върху бузите, изглеждаше като две огнени петна върху бледото й лице. Въпреки че цвета й изпълни Ана с опасения, тя знаеше, че всичко, което е трябвало да бъде направено, е било направено. Ноктите й бяха лакирани в ярко червено. Това накара Ана да се усмихне. Веднъж самата госпожа Хигс й бе казала, че може да загуби всичко, но не и суетността си.
Тъй като очите на жената бяха затворени, Ана затвори безшумно вратата. Сетне остави списанието, което носеше, и пристъпи към диаграмата, окачена на леглото.