Както й каза сестра Келърман, положението на госпожа Хигс беше стабилно. Нито по-лошо, нито по-добро от една седмица насам. Кръвното й налягане бе малко ниско и тя все още не бе в състояние да стои дълго време на крака, но беше прекарала нощта добре. Удовлетворена, Ана отиде до прозореца, за да пусне щорите.
— О, недей, скъпа, толкова обичам слънцето!
Тя се обърна и видя госпожа Хигс да й се усмихва.
— Извинявайте. Събудих ли ви?
— Не. Бях само леко задрямала. — Макар че болката не я напускаше, госпожа Хигс се усмихваше. — Надявах се, че ще наминеш край мен.
— Разбира се. — Ана седна на стола до леглото. — Взех едно от модните списания на мама. Чакайте само да видите какво ни е приготвил Париж за тази есен!
Госпожа Хигс изгаси радиото със смях.
— Никога няма да стигнат двадесетте години. Това беше наистина мода, с предизвикателство и дързост. И, разбира се, една жена трябваше да има хубави крака и здрави нерви, за да носи онези дрехи. — Тя кимна с задоволство. — Аз имах и двете.
— Все още ги имате.
— Нерви да, крака не. — Госпожа Хигс въздъхна и се понадигна. Ана веднага посегна и оправи възглавницата й. — Липсва ми младостта, Ана.
— А аз бих искала да бъда по-стара.
Госпожа Хигс седна и позволи на Ана да оправи завивките й.
— Не бързай, не пришпорвай годините.
— О, не годините — седна на края на леглото Ана. — Само следващата година.
— Ще видиш как ще завършиш без да усетиш дори. После ще дойде време, когато всичките тези дни, работа и напрежение ще ти липсват.
— Ще трябва да ви повярвам. — Ана взе китката на госпожа Хигс, за да премери пулса й. — Но сега единственото, за което мисля, е да избутам лятото и да започна отново учение.
— Да си млад е все едно да имаш прекрасен подарък и да не знаеш какво точно да правиш с него. Познаваш ли хубавата сестра, онази високата, с червената коса?
Ана свали пръсти от пулса на госпожа Хигс. Провери на диаграмата и видя, че жената не трябва да взема лекарства още час.
— Да, виждала съм я.
— Тя ми помогна за тоалета тази сутрин. Много сладко същество. Ще се жени скоро. Толкова ми е приятно, когато ми говори за любимия си. Ти никога не си го правила.
— Какво не съм правила?
— Не си ми говорила за любимия си.
В чашата на шкафчето до леглото имаше няколко по-увехнали цветя. Ана знаеше, че някоя от сестрите ги е донесла, защото госпожа Хигс нямаше семейство. Тя започна да ги подрежда.
— Нямам такъв.
— Охо, не ти вярвам. Такова хубаво момиче като теб трябва да има цяла дузина.
— Направо ме подлудяват, като се подредят на опашка пред вратата — рече Ана и се разсмя, когато старата дама се закикоти.
— Сигурно е вярно. Поне така си мисля. Бях само на двадесет и пет, когато загубих съпруга си. Реших, че никога повече няма да се оженя. Е, имах любовници, разбира се. — Леко замечтано и малко тъжно, госпожа Хигс загледа тавана. — Мога да ти разкажа истории, от които ще ти се завие свят.
Смеейки се, Ана приглади косата си. Слънцето засенчваше очите й и ги правеше по-дълбоки и по-топли.
— Не се съмнявам, госпожо Хигс.
— Бях ужасна драка, но много се забавлявах. Сега, искам…
— Какво искате?
— Ще ми се да се бях оженила. Да бях създала семейство и да имах деца. Тогава щеше да има на този свят някой, който да се грижи за мен и да ме помни.
— Има кой да се грижи за вас, госпожо Хигс. — Ана посегна и взе ръката на старата жена. — Аз.
Беше съвсем искрена. Не го правеше от съжаление или корист. Госпожа Хигс стисна леко ръката й.
— Ала в живота ти все пак трябва да има някой мъж. Някой специален мъж.
— Няма специален. Просто един мъж — отвърна с по-хладен тон и с нежелание Ана. — Той е само един досадник.
— Я ми разкажи за него! Що за птица е?
Тъй като уморените очи на жената заблестяха от любопитство, Ана реши да я развесели.
— Името му е Дениъл Макгрегър.
— Хубав ли е?
— Не… Да. — Ана сви рамене, сетне подпря брадичка с ръка. — Не е от мъжете, които виждате по списанията, но със сигурност не е обикновен. Висок е повече от метър и деветдесет. Така мисля.
— С широки рамене? — попита госпожа Хигс.
— Определено. — Беше решила да го опише по-голям отколкото беше, заради госпожа Хигс, но после осъзна, че не бе необходимо. — Изглежда така, сякаш може да носи двама здравеняци върху всяко рамо.
— Винаги съм обичала големите мъже — доволно се облегна госпожа Хигс.
Ана се понамръщи, ала сетне си каза, че за настроението на госпожа Хигс описанието на Дениъл бе далеч по-добро, отколкото парижките модни списания.
— Има червена коса, — продължи тя, изчака малко и добави — и брада.
— Брада! — Очите на госпожа Хигс светнаха. — Колко елегантно!