— Е, не бих казала. — Образът на Дениъл изплува в съзнанието и. — По скоро необичайно. Но има хубави очи. Много, много сини. — Тя отново се намръщи, спомнила си притесняващия му син поглед. — И гледа втренчено.
— Безсрамник! — Госпожа Хигс одобрително кимна. — Не можех да понасям слабохарактерни мъже. С какво се занимава?
— Бизнесмен. Печеливш, пробивен. Арогантен.
— Все повече и повече ми харесва. Сега ми кажи защо го смяташ за досадник.
— Защото не разбира от дума. — Ана стана и отиде до прозореца. — Дадох му съвсем ясно да разбере, че не ме интересува.
— Което го накара да реши, че на всяка цена трябва да промени мнението ти.
— Нещо такова. — „Аз те избрах, Ана Уитфилд. И мисля да те имам“, прозвучаха думите му в главата й. — Изпраща ми цветя всеки ден, от една седмица насам.
— Какви по-точно?
Изненадана от въпроса, Ана се обърна.
— Рози. Бели рози.
— О! — Госпожа Хигс въздъхна и въздишката й бе младежка и изпълнена с копнеж. — Много години минаха, откакто някой ми е подарявал цветя.
Трогната. Ана загледа старата жена. Госпожа Хигс изглеждаше уморена.
— Ще ви донеса от моите. Миришат чудесно.
— Ти си много мило момиче, но не е същото. Беше време… — Думите й заглъхнаха, а тя поклати глава. — Както и да е. Вероятно би трябвало да опознаеш по-отблизо този Дениъл. Не е никак умно човек да пренебрегва чувствата.
— Ще имам повече време за чувства, когато завърша.
— Ние винаги си мислим, че ще имаме повече време. Някой ден. — Госпожа Хигс затвори очи с въздишка. — Залагам на този Дениъл — промърмори тя и потъна в дрямка.
Ана я погледа още малко. Сетне я остави със слънцето и парижките модни списания и тихо затвори вратата след себе си.
След много часове излезе от болницата навън. Беше изморена, краката я боляха, ала имаше чудесно настроение. Бе прекарала голяма част от смяната си в родилното, бе слушала приказките на младите майки и бе държала бебетата на ръце. Дори си бе помислила кога ли и тя ще си има бебе. Някой ден.
— Когато се усмихваш, си още по-хубава.
Изненадана, Ана рязко се обърна. Дениъл се бе облегнал на капака на тъмносин открит автомобил. Беше облечен всекидневно, с работни панталони и риза с отворена яка. Лекият бриз рошеше косата му, а той стоеше и й се усмихваше. И въпреки че Ана не искаше да си го признае, изглеждаше великолепно. Докато се колебаеше какво да предприеме, той тръгна към нея.
— Баща ти ми каза къде си. — Изглежда така… Делова, реши той, с тази тъмна пола и бяла блузка. Не крехка и деликатна както в розовата или синята рокля, но още по-хубава.
С привичен жест Ана прибра косата си зад ухото.
— Не знаех, че имаш работа с баща ми…
— Ами сега, когато Дитмайър стана областен прокурор, отново се нуждая от опитен адвокат.
— И това е баща ми. — Тя леко се ядоса. — Искрено се надявам да не си го избрал заради мен.
Усмивката му бе ленива и широка. И много хубава.
— Никога не смесвам бизнеса с личния живот, Ана. Ала ти не отговори на нито едно от обажданията ми.
Този път тя се усмихна.
— Така е.
— Маниерите ти ме изненадват.
— Не би трябвало, като се имат пред твоите собствени. Все пак ти изпратих съобщение, нали?
— Официалната ти молба да не ти изпращам повече цветя не я считам за комуникация.
— Ти така и не престана да ги изпращаш.
— Да. Цял ден ли си работила?
— Да. Така че, ако ме извиниш…
— Ще те закарам до вас.
Ана поклати глава студено.
— Много любезно от твоя страна, но не е необходимо. Денят е прекрасен, пък и аз не живея далеч.
— Тогава ще вървя с теб.
Тя усети, че стиска зъби. Ала се насили да се отпусне.
— Дениъл, сигурна съм, че бях съвсем ясна.
— Разбира се. Както и аз! Така че… — Той взе и двете й ръце в своите. — Остава да видим кой от двама ни ще издържи по-дълго. Възнамерявам да бъда аз. Няма нищо лошо в това, да се опознаем по-отблизо, нали?
— Напротив, има. — Ана започваше да разбира една от причините, поради които той печелеше в бизнеса. Когато стоеше наблизо, сякаш излъчваше чар. Някакво магнетично въздействие. Не всеки можеше да устои на предизвикателството на една искрена приятелска усмивка. — Ще пуснеш ли ръцете ми?
— Разбира се… Ако се разходиш с мен.
В очите й проблесна светкавица.
— Не понасям пазарлъци. Нито приемам подкупи. Тъй като чувстваше, че е близо до победата, Дениъл пусна ръцете й.
— Ана, виж какъв хубав следобед е. Ела да се разходим. Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят добре, би трябвало да го знаеш.
— Така е. — Е, какво толкова? Нищо лошо нямаше да направи, ако приемеше поканата му. А може би, ако успееше да го иронизира, той щеше да се убеди в безполезността на начинанието си и да насочи неудържимата си енергия към някоя друга. — Добре, за малко. Имаш хубава кола.