И отново щеше да иска. Докато кръвта бушуваше и блъскаше слепоочията и, Ана осъзна, че отново и отново ще иска. Винаги, когато той бе наблизо, когато се сетеше за докосването на ръцете му, за допира на устните му. Как можеше да спре? И искаше ли да спре?
Имаше отговори. Сигурна бе, че има отговори, ако само се опиташе да ги намери. Нуждаеше се от логика, но слабостта бе надделяла и тя бе загубена в чувствата, който двамата бяха събудили.
С огромни усилия успя да възвърне част от самообладанието си. Все пак можеше да се контролира. Борейки се със съжалението, Ана се отдръпна. Облегна се на седалката и загледа с невиждащи очи право напред, докато събере сили да проговори.
— Няма да те виждам повече.
За миг го обзе паника, което го изненада. Той обърна лицето й към себе си.
— И двамата знаем, че не е вярно.
— Ще направя това, което казвам.
— Сигурен съм. Ала знам, че не го искаш.
— Дявол да те вземе, Дениъл Макгрегър! Никой нищо не може да ти каже!
За пръв път я видя да губи контрол и да излиза извън нерви. И макар че бързо се възстанови, той разбра, че характерът й бе нещо достойно за уважение.
— Дори ако съм влюбена в теб, което не е така — продължи Ана. — Нищо няма да излезе.
Дениъл нави един кичур от косата й около пръста си, сетне го пусна.
— Ще видим.
— Няма… — Тя спря насред дума и подскочи стреснато, защото зад тях изсвири клаксон. Някаква кола ги подмина бавно. Шофьорът спря и ги изгледа дълго, сетне заобиколи и отпраши по пътя. Дениъл се разсмя, а Ана подпря чело на волана и също се разсмя. Не познаваше друг човек, който така да я ядосваше, да я правеше слаба и безпомощна и да я караше да се смее.
— Дениъл, това е най-смешната ситуация, в която някога съм изпадала. — Все още кикотейки се, тя вдигна глава. — Вярвам, че можем да бъдем приятели, ако престанеш с тази налудничава идея да се жениш за мен.
— Ние ще бъдем приятели. — Той се наведе и я целуна преди да може да реагира. — Но аз искам жена, семейство. Просто идва времето, когато един мъж се нуждае от тези неща и нищо друго няма значение.
Ана сложи ръце на кормилото и подпря брадичка на тях. Вече беше спокойна. Загледа високата зелена трева край пътя.
— Вярвам го. Вярвам също така, че след като си решил, че е време да се ожениш, търсиш най-подходящата за теб съпруга, която да си струва усилията. Ти съвсем точно си си направил сметката.
Дениъл се размърда, защото му стана неудобно. Нямаше да е лесно да има жена, която ще чете какво става в главата му. Ала вече я беше избрал.
— Защо мислиш така?
— Защото всичко това за тебе е бизнес. — Тя го изгледа сериозно. — По един или друг начин.
Не можеше да шикалкави, поне не и с нея.
— Може би. Работата е, че ти си заслужаваш. Само ти.
Ана въздъхна и отново се облегна назад.
— Женитбата не е банков превод, нито операция. Не мога да ти помогна, Дениъл. — Запали колата и продължи: — Време е да се връщаме.
Той сложи ръка на рамото й, преди да направи обратния завой.
— Късно е да се връщаме, Ана. И за двама ни.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Светкавици раздираха небето. Гърмяха гръмотевици, но дъждът бе спрял. Нощта, макар че лятото току-що бе започнало, бе знойна. Духаше вятър, ала нямаше сила да разхлади въздуха. Наслаждавайки се на топлината и грохота на идещата буря, Майра спря рязко пред къщата на Дитмайърови. Спирачките на колата изсвистяха и направиха ветрило от камъчета.
— Какъв ужасен шум вдигнах! — Тя обърна сенника, за да разгледа лицето си в огледалото. — Май трябва да се пооправя.
— Кое по-точно? Лицето или начина на спиране? — усмихна се с добродушна ирония Ана.
— Че какво ми е на спирането?
— Можеш да караш малко по… Дискретно — предложи Ана.
— И къде ще отиде цялото ми удоволствие от шофирането?
Ана слезе от колата със смях.
— Напомни ми да не ти давам новата си кола назаем.
— Нова кола ли имаш? — Майра затвори вратата, сетне оправи гънките на роклята си. — Откога?
Сигурно лятото бе виновно да се чувства така безгрижна, безразсъдна и нехайна.
— От утре.
— Страхотно! Ще дойда с теб. Но какво става? Нов апартамент, нова кола.