Майра прегърна приятелката си и двете тръгнаха по алеята. Ароматите на парфюмите им, единият нежен, другият по-агресивен, се смесиха.
— Това е то, вкусът на свободата. — Ана нави глава и загледа небето. Беше покрито с облаци и много вълнуващо. Като картина, от която не можеш да откъснеш очи. — Само вкус, ала открих, че е незаменим.
Не беше дума, която Майра свързваше с Ана, освен ако не ставаше дума за учението. Тя замислено облиза устните си с език.
— Само се чудя какво общо има Дениъл Макгрегър с това.
Ана повдигна вежди, преди да позвъни на звънеца. Познаваше този израз в очите на Майра и знаеше как да се оправи с нея.
— Че какво общо може да има той с купуването на една нова кола?
— Имах предвид незаменимостта.
Беше й трудно да остане сериозна, но все пак успя да потисне напиращата усмивка.
— Гледаш от погрешен ъгъл, Майра. Просто реших, че искам да се върна в Кънетикът с повече стил.
— Значи нещо червено — изтърси Майра. — И блестящо.
— Нищо подобно. Бяло. И класическо.
— Ще ти подхожда. — С въздишка Майра отстъпи крачка назад и огледа Ана. Роклята й бе с цвят на праскова, много топъл и нежен, с тънки прозрачни ръкави, хванати стегнато в китката. — Ако облека рокля с подобен цвят, ще приличам на кренвирш. А ти приличаш на сладкиш на витрината на сладкарница.
Ана се разсмя и хвана приятелката си за ръката.
— О, не съм дошла да бъда схрускана. Във всеки случай, когато ти носиш нещо блестящо, то никога не изглежда просташко, както върху никой друг.
Поласкана, Майра прехапа устни.
— Наистина ли?
Вратата се отвори и двете влязоха вътре. Ана не можеше да обясни защо се чувства така добре. Може би защото работата й в болницата ставаше все по-интересна. Може би причина бе писмото на доктор Хюит и удивителната нова хирургическа техника, за която й бе писал.
Колкото до белите рози, който продължаваха да пристигат всеки ден, нищо не можеше да направи.
— Госпожо Дитмайър!
Едра и величествена в лилавия си тоалет, Луиз Дитмайър пристъпи към тях да ги посрещне.
— Ана, колко добре изглеждаш! — Тя спря и огледа прасковената и рокля. — Просто прелест! Пастелните цветове са толкова подходящи за млади момичета. А, ти, Майра… — Плъзна поглед по яркозелената копринена рокля на Майра и в очите й се появи сянка на неодобрение. — Как си?
— Много добре, благодаря — рече сладко Майра. — Дърта стара глупачка, добави си на ум тя.
— И вие изглеждате чудесно, госпожо Дитмайър — рече бързо Ана, съвсем ясно отгатнала мислите на Майра. За да я възпре от евентуален неприятен коментар, тя я смушка лекичко в ребрата. — Надявам се, че не сме подранили.
— Изобщо не. В салона вече има няколко човека. Елате — покани ги тя и тръгна пред тях.
— Прилича на боен кораб-флагман — прошепна Майра.
— Затова си дръж устата затворена или ще бъдеш торпилирана и потопена.
— Надявам се, че родителите ти също ще дойдат — обърна се госпожа Дитмайър към Ана, сетне спря и огледа със задоволство гостите си.
— Едва ли ще пропуснат такова приятно парти — увери я Ана и се зачуди дали някои досега е казал на госпожа Дитмайър, че този цвят я прави да изглежда като болна от жълтеница.
Домакинята повика с ръка сервитьора.
— Чарли, шери за младите дами, моля. Сигурна съм, че ще се оправите и без мен. Толкова работа имам — извини се превзето тя и се отдалечи с усмивка.
Майра се упъти към бара.
— На мене бърбън, Чарли — агресивно смени поръчката тя.
— И едно мартини — добави Ана. — Сухо. Спокойно, Майра. Знам, че е досадна, но все пак е майката на Хърбърт.
— Лесно ти е да го кажеш. — Майра пое питието си с гримаса. — В нейните очи ти имаш ореол и крилца.
Ана се засмя на сравнението.
— Ти пък си пристрастна.
— Добре де, само ореол тогава.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако излея питието си на килима? — Ана взе маслинката от чашата.
— Няма да го направиш — започна Майра, ала като видя как приятелката й навежда заплашително чашата се развика.
— Не, недей! Бях забравила колко лесно човек може да те предизвика. — Взе маслинката от ръцете на Ана и я изяде. — Няма значение дали ще разгневиш дракона, но килимът е толкова хубав. Не си струва да го разваляш. Бедният Хърбърт! — Тя се обърна и огледа гостите. — Ей го там, заклещен от ловджийката на мъже Мери О’Брайън. Знаеш ли, той е много привлекателен по един интелектуален начин. Жалко, че е толкова…
— Какъв?
— Добър — заключи Майра. — А, ето един, за когото едва ли някой ще каже, че е добър. — Тя вдигна чашата, за да прикрие усмивката си.
Нямаше нужда дори да се обръща. Знаеше кой е. Просто стаята сякаш стана по-малка и по-топла. Променена. Ана почувства вълнение. За миг дори се паникьоса. Вратата към терасата бе отдясно. Можеше да мине през нея и да избяга за една секунда. Щеше да се извини по-късно.