— Колекционер ли си?
— Просто харесвам красивите неща.
Гласът му бе ясен, ала красноречив. Тя го изгледа директно и спокойно както винаги.
— Ако това е комплимент, ще го приема. Но нямам никакво намерение да бъда колекционирана.
— Аз не те искам на рафта в шкафа. Просто те искам. Теб. — Той взе ръката й, стисна пръстите й и не й позволи да се измъкне. — Не се плаши.
— Внимателно… — Без да отмести глава, Ана погледна ръцете им. — Това е ръката ми.
— Забелязала ли си колко добре приляга в моята?
Тя отново го погледна.
— Твоите ръце са много големи. Всяка ръка ще потъва в нея.
— Не мисля. — Все пак я пусна, ала я хвана за рамото.
— Дениъл…
— Изглежда е време за вечеря.
Не й се ядеше. Никога не бе имала кой знае какъв апетит, за което Майра вечно й завиждаше. Но тази вечер бе още по-зле. Първо си помисли, че сигурно беше пръст на съдбата Дениъл да седи до нея на дългата маса.
Имаше много гости, можеше да се падне да седи да който и да е друг. Сетне обаче го погледна и когато видя доволното му лице, се сети, че той бе нагласил работата. Все успяваше да подреди нещата без проблем и винаги в своя полза.
Беше внимателен, ала изобщо не обръщаше внимание на съседката си отдясно. Навеждаше се към Ана, говореше й тихо, препоръчваше й да опита от това блюдо или да си вземе от другото. Тя се мъчеше да остане спокойна. Родителите й седяха на другия край на масата. От своето място можеше да види, че ги наблюдаваха и одобряваха. Стисна зъби и се опита да преглътне парченцето бифтек.
Не й трябваше много време, за да осъзнае, че бяха обект на внимание на цялата маса. Видя усмивки, одобрителни кимвания, шепот зад прикрити устни. Дениъл явно правеше всичко възможно да ги приемат като двойка. И го правеше много успешно.
Самообладанието й, винаги добре контролирано, започна да я напуска. Ана внимателно си отряза късче месо.
— Ако не престанеш да играеш на ухажор — прошепна тя на Дениъл, усмихвайки му се сладко, — ще излея чашата си върху панталоните ти. Уверявам те, ще се почувстваш много неудобно.
Той я потупа по ръката.
— Няма да го направиш.
Ана стисна зъби и зачака удобния момент. Сервираха десерта. Тя протегна ръка през масата и бутна чашата си. Ако Дениъл се беше разсеял в този момент, щеше да получи пълна чаша бургундско върху панталона си. Но той реагира много бързо. Сграбчи политналата чаша и тя промени посоката си на падане. Половината от съдържанието й се изля върху покривката.
Чу как Ана ругае тихичко през зъби и избухна в смях.
— Извинявайте, много съм несръчен — обърна се Дениъл към присъстващите. — Ръцете ми са толкова големи. — И съвсем естествено използва една от огромните си ръце, за да потупа крака на Ана под масата. Стори му се, макар да не бе съвсем сигурен, че дочу скърцането на зъбите й.
— О, няма нищо. — Госпожа Дитмайър огледа щетите и реши, че не е толкова страшно. — Нали затова са покривките за маса, да бъдат поливани с вино. Надявам се, че не сте се изцапали?
Той ослепително й се усмихна, после и на Ана.
— Нито капка. — Когато разговорите отново тръгнаха и изпълниха неловкото мълчание след инцидента, той се наведе към нея. — Браво! Много си бърза. Намирам те все по-интересна и вълнуваща!
— Щеше здравата да се развълнуваш, ако бях постигнала целта си.
Дениъл вдигна чашата си и се чукна с нейната.
— Какво мислиш, че ще направят домакините, ако те целуна сега?
Ана взе ножа и го загледа, сякаш се наслаждаваше на инкрустациите по дръжката му. Погледът, който отправи към Дениъл, беше остър като острието на ножа.
— Знам какво ще направя аз.
Този път той се разсмя дълго и гръмко.
— Кълна се, Ана, ти наистина си жена за мен. Единствената. — Изявлението прозвуча от единия до другия край на масата. Всички млъкнаха и обърнаха глави към тях. — Не се безпокой, няма да те целуна. Не искам да бъда първия ти пациент по хирургия.
След вечеря имаше организиран бридж в приемната. Въпреки че не обичаше да играе, Ана реши, че ще бъде по-безопасно, ако се заобиколи с хора. Преди обаче да се включи в някое каре, се оказа избутана навън и заобиколена от куп млади хора.
Бурята приближаваше и луната бе скрита зад облаци. Въздухът обаче бе свеж от връхлитащия вятър. Заваля дъжд и вятърът заигра с полите й. Сред градината бяха пръснати лампи и дърветата бяха окъпани в приглушената им светлина. Някой в къщата пусна радиото и музиката долиташе през отворените прозорци. Младежите започнаха да се разпръскват по двойки сред сенките.
— Чудя се дали разбираш от градинарство — неочаквано рече Дениъл до нея.
Всъщност не беше очаквала да се измъкне лесно от него. С небрежно свиване на раменете, Ана се запъти към няколко свои приятели.