— Малко.
— Стивън е по-добър шофьор, отколкото градинар. — Дошъл се наведе да подуши цъфналата бяла лилия. — Много е внимателен, ала му липсва въображение. — Искам да имам нещо по…
— Пищно? — предположи Ана, когато той се поколеба.
Думата му хареса.
— Тъй, пищно. Ярко. В Шотландия имахме градинка и лехите бяха пълни с диви рози. Не красивите сортове, които си купуваш от магазина, а диворасли, със стъбла колкото пръста ти и бодли, които могат да пробият дупка в него. — Пренебрегвайки мърморенето на Ана, той откъсна цветето и го сложи на ухото й. — Деликатните цветя са красиви за гледане или за окичване на женските коси, но дивите рози — те са нещо друго. Остава ти спомен от тях.
Ана забрави, че всъщност не искаше да бъде с него. Забрави, че трябваше да стои на разстояние от този мъж. В момента си мислеше как ли миришат дивите рози и как мъж като Дениъл може да им се възхищава и да ги отглежда.
— Липсва ли ти Шотландия?
Дениъл я погледна и сякаш за миг се усамоти някъде много далеч, в спомените си.
— Понякога. Когато имам време да мисля за нея. Липсват ми скалите, морето и тревата, която е по-зелена, отколкото където и да е другаде по света. Неприлично зелена.
Сякаш усети в гласа му носталгия. Тъга и копнеж. И през ум не беше й минавало, че той може да тъгува за земя, за хора, за трева.
— Смяташ ли да се върнеш? — Изведнъж, откри че трябваше да знае отговора, ала в същото време се страхуваше от него.
Дениъл погледна встрани. Блесна светкавица, която освети за кратък миг лицето му — изсечено и замислено.
Сърцето й подскочи лудо. Сякаш пред нея стоеше бог Тор, такъв, какъвто винаги си го бе представяла — могъщ, невъзмутим, страховит. Когато заговори, гласът му бе тих и сякаш я успокояваше. Но Ана почувства още по-силно вълнение и възбуда.
— Не. Един мъж създава дом, когато му дойде времето, там, където е.
Тя прокара пръст по нежния цвят на лилията. Това бе само измама, трик на светлината. Беше глупаво да бъде подведена от една илюзия.
— Нямаш ли роднини там?
— Не. — Стори й се, че долови в гласа му болка. Болка, която бе по дълбока от тъгата. Лицето му обаче бе каменно.
— Останах последен от рода си. Трябва да имам синове, Ана. — Не я докосна. Нямаше нужда. — Синове и дъщери. Искам ти да ми ги дадеш.
Защо вече не звучеше грубо?
Тя тръгна по пътеката.
— Не искам да говоря за това с теб, Дениъл.
— Добре. — Той я хвана през кръста и я завъртя към себе си. Сериозният поглед в очите му се смени с усмивка. — Значи ще отидем в Мериленд и ще се оженим утре сутринта.
— Не! — Осъзнаваше, че само я дразни и се опита да не му се връзва.
— Добре де, ако искаш голяма сватба, ще почакам една седмица.
— Не, не и не! — Кой знае защо й стана много смешно и се заля в смях. — Дениъл Макгрегър, под всичката си червена грива ти явно имаш най-твърдата глава, която някога съм срещала. Няма да се оженя за теб утре! Нито след седмица! Нито след години! Изобщо няма да се оженя за теб!
Той я вдигна във въздуха, така че лицата им бяха на едно ниво и на една целувка разстояние. Когато се осъзна от шока, Ана се почувства неудобно и не особено приятно.
— Обзалагаш ли се? — попита простичко Дениъл.
Гласът й бе леденостуден като планински поток.
— Моля?
— Боже мили, каква жена! — рече той и целуна ръката й. През главата й минаваха объркани обрати, толкова бързо, че не можеше да ги различи.
— Ако не исках да постъпя почтено, щях да те метна на рамо като агне и да си тръгна с теб. — Дениъл отново се разсмя и я целуна. — Вместо това обаче ще се обзаложа с теб.
Ако я целунеше още веднъж, сигурно щеше да забрави как се казва. Като се позова на всичката си сила и достойнство, тя сложи ръце на раменете му и го погледна.
— Дениъл, моля те пусни ме.
— Проклет да съм, ако го направя — отново се засмя той.
— Ще окуцееш, ако не го направиш.
Дениъл си спомни заплахата й с чашата вино. И реши да направи компромис. Затова я пусна, но задържа ръцете си на кръста й.
— Бас! — повтори той.
— Не знам за какво говориш.
— Нали каза, че съм бил комарджия. Абсолютно си права. А ти?
Ана се усети, че все още държи ръцете си на раменете му и ги свали.
— Със сигурност не съм.
— Ха-ха! — В очите му светеше предизвикателство. — Сега вече лъжеш. Всяка жена, която смята да става доктор и си пъха носа в разни сложни апаратури, носи хазарта в кръвта си.
Беше прав. Тя вдигна глава.
— Какъв е облогът?
— Ето това се казва момиче! — Искаше отново да я вдигне във въздуха, ала се въздържа, защото Ана присви очи. — Казвам, че ще носиш моя пръстен преди да е изтекла една година.