— Казах ви, че Ана не може да не мине и да не ви види. — Той стана и й предложи стол.
— Не, разбира се! — Смутена, тя приближи до леглото. — Днес изглеждате много добре.
Госпожа Хигс посегна към косата си. Младата червенокоса сестра й бе помогнала да се среши сутринта, ала от седмица не беше мила главата си.
— Щях да се понаглася малко, ако знаех, че ще имам посещение.
Жената погледна Дениъл с благодарна усмивка, в която имаше обожание.
— Изглеждате чудесно — каза той и взе тънките й ръце в своите.
Прозвуча като истина. Това, което най-много изненада Ана, бе, че в гласа му нямаше съжаление или снизхождение, както в гласовете на повечето хора, които говореха с някой болен или стар човек. В очите на госпожа Хигс нещо проблесна. Беше едновременно благодарност и гордост.
— Човек трябва да изглежда добре, когато има джентълмен на посещение. Нали, Ана?
— Да, разбира се. — Ана се засуети около леглото и се опита да разчете окачената диаграма.
— Цветята са прекрасни. Ти не ми каза, че възнамеряваш да идваш в болницата, Дениъл.
Той намигна на госпожа Хигс.
— Обичам изненадите.
— Не е ли чудесно, че твоя млад приятел е дошъл да ме види?
— Той не ми е… — Ана спря и смекчи гласа си. — Да, чудесно е.
— Зная, че искате да останете двамата сами. Затова няма да ви задържам. — Госпожа Хигс изрече бързо това, но енергията й се топеше с всеки изминал миг. — Ще дойдете ли отново? — Тя протегна ръка към Дениъл. — Толкова ми е приятно да разговарям с вас.
Той усети молбата в гласа й.
— Ще дойда, разбира се. — Сетне се наведе и я целуна по бузата.
Когато отстъпи, Ана оправи възглавницата на госпожа Хигс. Тогава Дениъл забеляза, че ръцете й не бяха така нежни и деликатни, предназначени само за целувки, а компетентни, силни и сигурни. Това леко го обърка и изненада.
— Сега трябва да си починете. Сигурно сте изморена.
Жената задрямваше, когато двамата излязоха от стаята.
— Свърши ли за днес? — попита Дениъл, когато тръгнаха по коридора.
— Да.
— Ще те закарам.
— Не. Имам среща с Майра.
Както винаги асансьорът едва се влачеше. Ана натисна бутона и зачака.
— Тогава ще те откарам до срещата ти. — Той искаше да бъде с нея извън болницата, където изглеждаше така сигурна, сякаш си бе у дома.
— Няма нужда. Срещата ни е съвсем наблизо.
Влязоха заедно в асансьора.
— Защо не вечеряме някъде?
— Защото не мога. Имам други планове. — Тя стискаше силно ръце, докато вратите се отвориха отново.
— А утре?
— Не знам. — Главата й се въртеше, когато излязоха навън. Светеше ярко слънце и духаше вятър. — Дениъл, защо си дошъл тук?
— За да те видя.
— Не, ти дойде при госпожа Хигс. — Ана продължи да върви. Беше споменала името на жената само веднъж. Как го беше запомнил? И защо изобщо трябваше да му пука за някаква си непозната стара жена, болна от рак?
— Не трябваше ли? Тя явно се радва, когато си има компания.
Ана поклати глава, търсейки точните думи. Не беше предполагала, че може да е добър, любезен, истински благороден, когато няма да получи нищо в замяна. В края на краищата, той беше бизнесмен. Работата му бе да печели и да губи, но така, че отново да печели. Цената на розите сигурно не значеше нищо за него, ала за госпожа Хигс те означаваха всичко. Ана си помисли дали Дениъл си дава сметка за това.
— Това, което направи за нея, означава много повече от всички лекарства. — Тя спря и се обърна. Дениъл видя в очите й чувствата, които я вълнуваха. — Защо го направи? За да ме впечатлиш ли?
Никой не можеше да лъже пред тези очи.
Беше го направил, за да я впечатли, разбира се. И беше много доволен от идеята си до мига, в който заговори с госпожа Хигс. Сякаш видя майка си, загубила своята хубост и младост, но все още жива. Затова щеше отново да дойде да я види. Този път не заради Ана, а заради самата госпожа Хигс. Нямаше как да й го обясни. И нямаше намерение да разкрива чувствата, които бе пазил толкова време дълбоко в себе си.
— Първата ми и основна идея беше наистина да ти направя впечатление. Също така исках да видя що за място е това, където работиш, че да искаш непрекъснато да си тук. Все още не мога да разбера, ала може би виждам нещичко.
Когато тя не отговори, той пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви до нея. Тази жена го притесняваше повече, отколкото си мислеше. Искаше да я зарадва. И беше изненадан колко много го иска. Искаше отново да види усмивката, блесналите й очи. Беше готов на всичко за един от хладните, сериозни погледи, които му отправяше. Ядосан, застана пред нея.