И тя разбра, че те вече бяха започнали да мислят за нея не като за малкото момиченце, което се нуждае от защита. Независимо дали го осъзнаваха или не, те я приемаха като голяма. Може би щяха да бъдат горди, когато получеше своята диплома. Тайно се надяваше да е така.
Развеселена и горда от успеха, Ана подхвърли ключовете във въздуха и ги улови. И едва не се сблъска с Дениъл.
— Гледай къде вървиш!
Беше щастлива, ала сега, когато го видя, осъзна, че бе още по-щастлива.
— Не, няма да гледам!
Докато идваше насам, вече бе решил какво да прави.
— Ще вечеряме заедно.
Преди да успее да отвори уста, той я хвана за раменете. Гласът му бе както винаги висок и минувачите обърнаха глави, но очите му бяха огнени и това ги накара да си гледат пътя.
— Не приемам никакви аргументи. Уморен съм от тях и в момента нямам време. Ще вечеряш с мен тази вечер. В седем. Бъди готова.
Можеше да реагира по няколко начина. За част от секундата тя помисли за тях. И реши да направи това, което той най-малко очакваше.
— Добре, Дениъл — рече кротко.
— Не ме интересува… Какво каза?
— Казах, че ще бъда готова. — Погледна го със сериозни очи, ала закачлива усмивка. Това съвсем го изкара от равновесие.
— Аз… Добре тогава. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Ще се видим в седем.
Нали бе постигнал това, което искаше? Какво повече? Но както вървеше към колата, спря и се обърна. Ана стоеше там, където я бе оставил, цялата огряна от слънце. Сякаш плуваше в слънчевата светлина. Усмивката й бе сладка като на ангел.
— Проклети жени! Никога не можеш да ги разбереш! — промърмори Дениъл, докато отваряше вратата. — Никога не знаеш какво да правиш с тях. Нито можеш да им вярваш.
Ана изчака, докато той тръгна, сетне се заля в смях. Да го види така объркан беше по-весело, отколкото да спори с него. Смеейки се, тя влезе в колата си. А една вечер, прекарана с Дениъл, сигурно щеше да бъде много по-интересна от книгите. Запали мотора и се почувства силна. Обичаше да се чувства така.
Дениъл й донесе цветя. Не белите рози, които все още изпращаше всеки ден, а малки, нежни теменужки, които бе набрал от собствената си градина. Беше му приятно да я гледа как ги нарежда в изящната вазичка, докато говореше с родителите й.
Изглеждаше голям и непохватен в изисканата приемна на майка й. Самият той се чувстваше неудобно като момче на първата си среща. Едва седна на крайчето на стола с чувството, че се намира в кукленска къщичка и пое чашата хладен чай от госпожа Уитфилд.
— Трябва да ни дойдете на гости — рече майката на Ана. Ежедневното пристигане на букета бели рози я караше да се надява. А също така й даваше повод да се хвали на приятелките си по време на бриджа. Истината бе, че госпожа Уитфилд не разбираше достатъчно добре своята дъщеря и никога не беше я разбирала. Можеше да каже, че Ана винаги е била добро, мило и послушно дете, но тя самата не стигаше по-далеч от задълженията си да избере плат за рокля или месо за вечеря. А Ана, със своята упоритост и амбиции, бе нещо извън нейния живот, извън сферата на нейните ежедневни грижи.
Все пак госпожа Уитфилд не бе глупачка. Виждаше начина, по който Дениъл гледаше дъщеря й, и разбираше всичко много добре. Със странното чувство на облекчение и съжаление вече си представяше Ана женена и създаваща свое собствено семейство. Ако маниерите на Дениъл бяха малко грубички, знаеше, че дъщеря й много бързо щеше да ги изглади. Може би след година-две вече щеше да бъде и баба. Това бе другата мисъл, която предизвикваше смесени чувства. Тя отпи чай и погледна Дениъл.
— Разбрах, че двамата с Джон вече сте делови партньори, но вашият бизнес трябва да си остане в офиса. Освен това нищо не отбирам. — Тя посегна и потупа Дениъл по ръката. — Джон не ми казва нищо, няма значение колко му вадя душата.
— И наистина я вади — добави господин Уитфилд.
— Е, Джон! — С лек смях тя му отправи убийствен поглед. Ако този мъж имаше сериозни намерения към дъщеря й, а тя бе убедена, че е така, госпожа Уитфилд смяташе да научи всичко, което можеше да бъде научено за него. — Всичко, свързано с господин Макгрегър ме интересува. Това е естествено. Преди няколко дни Пат Донахю ми каза, че сте купили някакъв имот в Хайанис Порт. Надявам се, нямате намерение да напускате Бостън.