Тъй като Дениъл не отговори, усмивката й повехна.
— Какво има? Лоши новини ли?
— Какво?
— Телефонът. Той ли те разстрои?
Беше забравил за телефона. Беше забравил всичко. Един поглед и езика му се върза на възел, а стомахът му се сви на топка.
— Не. Нищо особено. Трябва да прескоча до Ню Йорк за няколко дни и да сложа някои неща на място. — „Включително и себе си“ помисли си Дениъл. — Имам нещо за теб.
— Надявам се, че е вечеря — усмихнато рече Ана. — Защото умирам от глад.
— И вечеря, разбира се. — Струваше му се, че никога досега не е бил в компанията на жена. Толкова непохватен се чувстваше. Измъкна кутийката от джоба си и й я подаде.
За миг я обхвана паника. Не, не можеше, не биваше да й подарява пръстен. После разумът надделя и паниката изчезна. Всъщност кутията не беше малка, нито кадифена, в каквато обикновено слагаха годежните пръстени, а стара дървена кутия. Изпълнена с любопитство, Ана я отвори.
Камеята в нея беше дълга колкото палец и може би двойно по-широка. Старинна и много красива, тя лежеше в легло от тънка хартия. Профилът на нея бе благороден и сериозен, но брадичката бе вирната с намек за гордост, непокорство и още нещо.
— Прилича на теб — продума Дениъл. — Нали ти казах.
— Тя е на баба ти — спомни си Ана. Трогната, докосна украшението с пръсти. — Красива е, много с красива. — Беше й трудно да затвори капака. — Дениъл, знаеш че не мога да я приема.
— Не, не знам. — Той взе кутията от ръцете й, отвори я пак и извади камеята, която бе закачена на велурена връвчица. — Дай да ти я сложа.
Ана почувства пръстите му на шията си.
— Не мога да приема такъв подарък от теб.
Дениъл вдигна вежди.
— Не си ми казала, че се притесняваш от клюки. Ако те тревожеха приказките или какво мислят другите за теб, нямаше да отидеш да учиш в Кънетикът.
Той бе абсолютно прав, ала тя се опита да го спре.
— Тя е наследство, Дениъл.
— Тя е мое наследство и аз се изморих да я държа затворена в кутия. Баба ми ще се радва, ако някой, който заслужава, я носи. — С изненадващо нежно движение постави камеята на врата й и я закопча. Украшението легна в трапчинката на гърлото й сякаш винаги бе стояло там.
— Ето сега е на мястото, където трябва да бъде.
Неспособна да се съпротивлява, Ана посегна и я докосна. Обзе я някакво познато усещане.
— Благодаря ти. Ще кажем, че си ми я дал на съхранение. Ако си я поискаш обратно…
— Не разваляй всичко! — прекъсна я той и вдигна брадичката й с пръсти. — Исках и искам ти да я носиш. Така че точка по въпроса.
Тя не можа да потисне усмивката си.
— А ти винаги постигаш това, което искаш, нали?
— Винаги! — Доволен, той прокара нежно палец по лицето й. — Сега искаш ли нещо за пиене? Има малко шери.
— По скоро не.
— Не искаш да пийнеш?
— Не искам шери. Имаш ли друго?
Дениъл почувства, че се отпуска.
— Имам истински скоч. Внесен е нелегално от един приятел от Единбург. Ала ти няма да ме издадеш, нали?
Ана намръщи нос.
— Скочът има вкус на сапун.
— Това пък откъде го измисли?
— О, не го приемай като лична обида.
— Ще го опиташ — реши той и отиде до бара. — Сапун, значи. — Докато наливаше чашите, гласът му спадна до шепот. — Това не е питието, което си пробвала на някое от вашите префърцунени бостънски партита.
По дяволите! Колкото повече го опознаваше, толкова повече й харесваше. Хвана се, че несъзнателно пипа с ръка камеята. Пое си дълбоко дъх и си припомни чувството, когато бяха в колата. Стегни се, Ана. Когато Дениъл й подаде чашата, тя разгледа течността. Беше тъмнозлатиста и й заприлича на мечовете, които висяха на стената. Опасна и смъртоносна.
— Не слагаш ли лед?
— Това се пие чисто. — Той изпи своята чаша и я погледна предизвикателно. Ана си пое дъх и също отпи.
Почувства топлина, сила и нежност. Намръщи се леко и отново отпи.
— Ще трябва да поправя мнението си за скоча. Но ако изпия всичко, изобщо няма да мога да стоя на краката си.
— Е, ще ти дадем нещо да хапнеш.
— Ако това е намек, че е време за вечеря, приемам.
Дениъл взе ръката й и я задържа.
— Не очаквай хубави думи от мен, Ана. Аз не съм много учтив. И нямам намерение да се променям.
Косата бе паднала на лицето му. А брадата му придаваше вид на воин. И двамата знаеха, че го носи в кръвта си.
— И аз не мисля, че трябва.
Да, той не беше учтив, ала се бе заобиколил с красота. Не точно от вида, който бе свикнала да вижда, но все пак красота. Силна, грабваща, сурова. Красота, която те хваща за гърлото и спира дъха ги.