Аз не само я обичам, помисли си той. Аз й се възхищавам. Обожавам я. Имаше много неща, за които не бе сигурен по отношение на тази жена, но в едно беше абсолютно сигурен. Не можеше да живее без нея.
— Тъй. — Отиде до нея и взе чашата. Щеше да се чувства по-добре с нещо в ръка. — Не можеш да кажеш, че не ме искаш, Ана.
Тялото й се люшна като тръстика на вятъра. Трябваше само да я докосне и я обхващаше желание, слабост, непоносим копнеж.
— Не, не мога. Ала това не променя нещата.
Дениъл остави кафето. Идеше му направо да го захвърли.
— По дяволите! Нали си тук тази вечер!
— За да вечеряме заедно — напомни му хладно Ана. — И поради неизвестни причини ми приятно с теб. Има някои неща, които не мога да отрека. Има и други, които не мога да рискувам.
— Аз пък мога. — Той посегна и обхвана врата й, макар да му беше много трудно да бъде нежен, когато искаше да я грабне и превземе. Усети бързото й отдръпване, но не му обърна внимание и я придърпа към себе си. — И искам.
Когато устните му намериха нейните, Ана осъзна още нещо. Неизбежност. Неумолима и съдбовна неизбежност. Знаеше, че не могат да бъдат заедно без помежду им да прескачат искри. Все пак бе дошла при него на равни начала и без принуда. Между тях гореше огън, който не можеше да бъде загасен. Щеше да настъпи ден, в който нищо нямаше да ги спре. Тя сложи ръце на врата му и се притисна към него.
Когато я положи на канапето, не се възпротиви, а се притисна още по-плътно към него. Само за миг, обеща си Ана, само за миг щеше да опита какво е да бъде прегръщана. Тялото му бе силно и напрегнато. Чувстваше объркване, безразсъдство и малко страх, ала въпреки това се хвърли право в тях.
Устните му преминаха по лице го и. Повтаряше името й, докато целуваше шията, челото й. Усещаше топлината на брендито на езика му до своя. И миризмата на свещите. Музиката идеше някъде отдалеч, бавна и сякаш отмерваше ритъма на сърцето й.
Трябваше да я докосва. Сигурно щеше да полудее, ако настъпеше ден, в който да нямаше да може да я докосва повече. Прекара ръце по тялото й, усети мекотата му, ритъма на сърцето й, и разбра, че никога няма да каже стига. Ръцете му я галеха с такава нежност, че тя цялата трепереше. Когато долови името си, прошепнато накъсано от устните й, едва се пребори с желанието да грабне онова, за което копнееше. Насили се да се върне на устните й и ги намери горещи, влажни и всеотдайни.
Объркан, Дениъл се опита да разкопчее копчетата на роклята й. Пръстите му бяха големи, а копчетата толкова мънички. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Сетне откри, че неговата Ана под блузата си носи коприна и дантели.
Тя се надигна, той я обгърна и стигна далеч зад очакваното, далеч зад мечтите и сънищата си. Големите ръце продължаваха да я галят и изследват тялото й. Неспособна да устои, Ана се остави да я води. Контролът и самообладанието повече не й трябваха. Те не струваха нищо, когато бе в ръцете на този мъж. Амбициите й изглеждаха маловажни. Имаше само едно важно нещо. Желанието да бъде негова. Да бъде негова.
Дениъл чувстваше как в него се надига отчаяние с всеки удар на сърцето. Знаеше какво иска и какво щеше да иска до края на живота си. До гроба. Ана. Само Ана. Устните й бяха под неговите, тялото й бе хладно и тънко. Образите, които минаваха през главата му, бяха тъмни и опасни като неразорана земя, като старо вино. Тя му отдаваше всичко. Главата му се въртеше. Той зарови лице в шията й и остана тих и неподвижен.
— Ана? — Гласът му бе неравен, а ръцете все още нежни.
— Не мога да кажа, че е нещо, което не искам. — Играта която играеха, на дърпане и отпускане на въжето, свърши и я остави слаба и бездиханна. — Но не мога да бъда сигурна, че е. — Тя сви рамене.
Можеше да види лицето й осветено от свещите. Кожата й бе бледа, очите тъмни. Под ръката си усещаше пулса й — ускорен и забързан.
— Не съм очаквала, че ще се чувствам така, Дениъл. Трябва да помисля.
— Остави на мен. Мога да мисля и за двама ни.
Ана вдигна ръце към лицето му преди да успее да я целуне отново.
— Точно от това се страхувам — размърда се и седна. Роклята й бе отворена до кръста, а бялата й кожа за пръв път бе изложена на показ на мъжки очи. Ала не чувстваше срам. Започна да се закопчава. — Това, което става помежду ни, е най-важното решение в живота ми. Трябва да го взема сама.
Той я хвана за раменете.
— Но то вече е взето.
Част от съзнанието й казваше, че е прав. Част от нея бе ужасно уплашена, че е точно така.
— Ти си сигурен за това, което искаш. Аз не съм. Докато е така, не мога да ти обещая нищо. — Пръстите й уж бяха стабилни, а трепереха. — Може изобщо да не бъда в състояние да ти обещая нещо.
— Когато те държах в прегръдките си, знаеше, че така трябва. Можеш ли да твърдиш, че когато те докосвам, не чувстваш нищо?