— Не, не мога. — Колкото по-настоятелен ставаше той, толкова по-спокойна ставаше Ана. — Не мога и затова ми трябва време. Защото каквото и решение да взема, то трябва да бъде направено с ясно съзнание.
— С ясно съзнание! — Бесен, Дениъл стана и тръгна из стаята. — Моето е замъглено от мига, в който спрях очите си на теб.
Тя също стана.
— Тогава, независимо дали ти харесва, или не, и двамата имаме нужда от време.
Той взе чашата с бренди, което бе оставила и го пресуши.
— Ти се нуждаеш от време!
Никога не беше го виждала толкова гневен, толкова ядосан и развълнуван. Една умна жена би трябвало да пази сърцето си, напомни си с усилие Ана.
— Ще бъда в Ню Йорк три дни. Това е твоето време. Когато се върна, искам да си взела решение.
Тя вирна брадичка, излагайки елегантната си дълга шия на показ.
— Не ми поставяй срокове, нито ултиматуми, Дениъл.
— Три дни — повтори той и седна на канапето, което се огъна под него. — А сега ще те заведа у вас.
ШЕСТА ГЛАВА
Когато трите дни се превърнаха в седмица, Ана не знаеше дали да се чувства облекчена или сърдита. Да бъде безразлична и просто да продължи да живее живота си както досега, беше невъзможно. Той й беше поставил срок, а сетне изобщо не се появи поне за да чуе решението й, което тя, в интерес на истината, така и не беше взела.
Когато имаше проблем, Ана винаги го решаваше. Беше въпрос на обмисляне на всички нива и оценка на всички възможности и приоритети. Изглежда във връзката й с Дениъл имаше прекалено много нива, с които трябваше да се справи. От една страна той беше груб, самохвалко и досадник. От друга беше весел и с него й беше хубаво. Можеше да бъде непоносимо арогантен… И непоносимо приятен. Острите му ръбове никога нямаше да бъдат загладени. Имаше обаче бърз и остър ум. Беше интригант. Но се смееше над себе си. Имаше чувство за хумор. Беше властен, обичаше да заповядва. Беше щедър.
Ала ако не може да анализира успешно Дениъл, как би могла да анализира своите собствени чувства към него? Изпитваше ли желание? Имаше много малко опит с подобно усещане, но все пак можеше да го различи. А как би могла да разпознае любовта? И ако можеше, какво би трябвало да направи?
Единственото нещо, за което бе сигурна по време на отсъствието му бе, че той й липсваше. Беше сигурна, защото в противен случай едва ли би мислила толкова много за него. А тя мислеше. Обаче ако се предадеше, ако захвърлеше предпазливостта на вятъра и се омъжеше за него, какво щеше да стане с мечтата й?
Можеше да се омъжи, да има деца и да посвети живота си на него. И да намрази всичко, което биха постигнали двамата заедно, защото щеше да се е отказала от призванието си. Това означаваше половин живот и Ана не бе сигурна, че ще успее да го живее. Ала ако отблъснеше Дениъл и продължеше по избрания път, това не би ли означавало също половин живот?
Тези въпроси я измъчваха нощем, не й даваха мира и денем. На някои от тях намираше отговори и сетне ги отхвърляше. Така че все още не бе взела решение, защото знаеше, че направи ли го веднъж, то ще бъде окончателно и завинаги.
Насилваше се да изпълнява ежедневната си програма. За да не мисли непрекъснато, отиде на театър с приятели и на няколко партита. През деня се хвърляше в работата си в болницата с енергия, породена от объркването й.
По навик винаги първо посещаваше госпожа Хигс. Не беше необходимо да има докторска диплома, за да види, че жената отпада и линее. Преди да се захване с останалите си задължения, Ана прекарваше в стая 521 толкова време, колкото бе необходимо.
Седмица след последната й среща с Дениъл, след като сложи усмивката на лицето си, тя отвори вратата на госпожа Хигс. Този път щорите бяха пуснати и в стаята имаше повече сенки, отколкото светлина. Те сякаш се спотайваха в ъглите и чакаха. Ана видя госпожа Хигс, която бе будна и гледаше безмълвно увехналите цветя на масата. Очите й светнаха, когато я забеляза.
— Толкова се радвам, че дойде! Тъкмо си мислех за теб.
— Как няма да дойда! — Ана остави списанията. Инстинктът й подсказа, че точно днес госпожа Хигс не се нуждаеше от тях. — Иначе как бих могла да ви разкажа клюките, които чух на снощното парти?
Под претекст, че оправя чаршафите, Ана хвърли едно око на диаграмата. Сърцето й се сви. Веднага видя, че влошаването на госпожа Хигс през последните пет дни се бе задълбочило. Но се насили да се усмихне, като взе стол и седна до леглото.
— Нали знаете моята приятелка Майра? — Ана помнеше, че историите на Майра развеселяват госпожа Хигс най-много. — Снощи бе облякла черна рокля без презрамки, чието деколте бе поне с пет сантиметра под приетото за прилично. Някои от по-възрастните дами щяха да получат удар.