Устните му се извиха в нещо като усмивка и той затвори очи. Щом Ана беше тук, можеше спокойно да го напрани.
ПЪРВА ГЛАВА
Една империя. В деня, в който навърши петнадесет години, Дениъл Макгрегър си обеща, че ще има такава. Ще я създаде, построи и управлява. А той винаги бе държал на думата си.
Беше на тридесет години и правеше втория си милион със същата енергия, с която бе спечелил първия. Както винаги, използваше опита, сивото си вещество и малко коварство, там където то вършеше работа. Когато преди пет години дойде в Америка, носеше съвсем малко багаж. Само парите, които бе спестил, след като бе започнал като миньор и бе стигнал до главен счетоводител във фирмата на Хеймъс Магуайър. Носеше също така мозък като бръснач и безкрайна амбиция.
Имаше осанката на владетел. Беше висок метър и деветдесет и фигурата му бе достатъчно добре сложена, че да пасва на височината. Само размерите му бяха достатъчни да го предпазят от свади, но бяха и причина да изкушат няколко бабаити да го предизвикат на бой. Дениъл винаги бе излизал победител. Беше темпераментен, ала се смяташе за умерен. Не вярваше, че е разбил повече носове, отколкото е трябвало. Не се мислеше за хубавец. Напротив. Челюстта му бе квадратна и здрава, а в десния и край имаше белег, който му бе останал, след като една греда падна отгоре му, докато работеше в мината. Отстъпвайки на суетата, през младите години си беше пуснал брада, уж да го скрие. Но и до ден днешен все още я носеше, гъста, червена и добре обрамчваща лицето му, обградено от коса, доста по-дълга, отколкото изискваше модата. Това съчетание го правеше да изглежда силен и царствен, което го ласкаеше. Скулите му бяха високи, а устните изненадващо меки и чувствени сред джунглата от червена растителност. Очите му светеха с ярка, брилянтна синева и излъчваха хумор и доброжелателност, когато се усмихваше, ако наистина го искаше, ала бяха ледени като айсберг, когато се усмихваше, без да го мисли.
Внушителен. Това бе думата, с която човек можеше да опише Дениъл Макгрегър. Безмилостен беше другата. Не му пукаше какво казват хората за него. Беше играч, който правеше залозите си дръзко. Недвижимото имущество бе неговата рулетка, а фондовата борса — масата за покер. Когато блъфираше, играеше, за да спечели. Рисковите му операции винаги се увенчаваха с успех. Когато спечелеше, залагаше отново. Никога не играеше на абсолютно сигурно, защото без тръпка щеше да му бъде скучно.
Макар че се беше родил беден, Дениъл Макгрегър не боготвореше парите. Използваше ги, служеше си с тях, играеше с тях. Парите означаваха власт, а властта бе оръжие.
В Америка той откри огромна арена за залагане и печелене. Първо Ню Йорк със забързания си ритъм и гладни улици. Човек с мозък и нерви можеше да изгради съдбата си тук. Сетне Лос Анджелис с чара и тръпката от високите залози. Човек с въображение можеше да построи империя. Дениъл прекара доста време и на двете места, като въртеше бизнеса си от единия бряг до другия, но избра Бостън за свой дом. Бостън със старовремския си шик, аристократичното си достойнство и безпардонния си снобизъм му легна идеално.
Дениъл произхождаше от древен род на воини, които бяха живели както благодарение на острия си ум, така и благодарение на меча. Гордостта от произхода му бе голяма, както бяха големи и амбициите му. Той възнамеряваше да продължи рода си с много и здрави синове и дъщери. Беше човек с въображение и си представяше как внуците му ще разширят това, което бе построил и спечелил за тях. Защото няма империя без наследници, които да я продължат и споделят. За да построи своята, на първо място се нуждаеше от жена. За Дениъл намирането на жена бе логично и оправдано така, както логично и оправдано бе придобиването на основния дял от някоя компания или недвижимо имущество. Той дойде на пролетния бал, даван от семейство Донахю, с ясната цел да потърси и спечели и двете.
Мразеше високите яки и стегнатите вратовръзки. Когато един мъж е скроен като бик, около врата трябва да му е широко. Костюмът му бе ушит по поръчка при най-модния шивач на Нюбъри Стрийт в Бостън. Не защото бе суетен, а защото размерите не му позволяваха да си купува конфекция. Просто нямаше такъв номер. Разбира се, влезе в костюм единствено заради амбициите си, ала то не означаваше, че тази дреха му харесваше. Всеки друг, облечен в елегантен черен костюм и ослепителна копринена риза, би изглеждал изискан. Дениъл Макгрегър изглеждаше ярък, внушителен и набиващ се на очи, независимо дали бе във всекидневен кариран костюм или официален черен смокинг. Но това му харесваше. И той явно предпочиташе подобен външен вид пред невзрачната фигура на някой мухльо.