— Разбирам. — Някой ден щеше да й се налага да взема същите решения. — Госпожа Хигс нямаше семейство. Бих искала аз да се заема с погребението й.
Спокойствието й го изненада, както и думите й. Докторът загледа лицето й и реши че, ако е научила всичко това в университета, щеше да му бъде интересно и приятно да работи след време с нея.
— Сигурен съм, че това лесно може да се уреди. Адвокатът на госпожа Хигс ще се свърже с вас.
— Благодаря ви. — Тя му подаде ръка. Доктор Либърман я пое и я стисна. Хладно, но силно ръкостискане. Да, щеше да му е приятно да наблюдава работата й.
— Отиваме си — каза Дениъл, когато останаха сами.
— Не съм завършила смяната си.
— Днес няма да я завършиш. — Той я хвана за ръка и я поведе към асансьора. — Поеми си поне глътка въздух. Не спори — добави бързо, усетил, че Ана се наостри. Има нещо, което искам да ти покажа.
Можеше да спори, разбира се. Само съзнанието, че можеше да го направи, я накара да се откаже. Щеше да отиде с него, защото знаеше, че утре ще се върне пак тук и ще направи това, което трябва.
— Шофьорът ще ни закара до вкъщи — рече Дениъл, когато излязоха навън. — Искам да взема другата кола.
— Моята е тук.
Той вдигна вежди и кимна.
— Тогава изчакай за минута.
Отиде до ролс-ройса и освободи Стивън.
— Ще използваме твоята. Искаш ли да караш?
— Да. — Те приближиха към малката бяла открита кола.
— Много е хубава, Ана. Всъщност винаги съм се възхищавал на вкуса ти.
— Къде отиваме?
— На север. Ще ти показвам пътя.
Доволна, че можеше да кара и да не мисли за друго, да усеща вятъра в косите си и да не знае посоката, Ана излезе от града. За известно време Дениъл я остави сама с мислите й.
— Сълзите няма да те направят по-слаба — подметка небрежно той. — Поплачи си, ако искаш.
— Знам — въздъхна тя. — Но все още не мога. Разкажи ми за Ню Йорк.
— Лудница. Харесва ми. — Дениъл се засмя и прехвърли ръка върху седалката. — Не е място за живеене, не и за мен. Обаче те хваща за гърлото и ти влиза в кръвта. Като наркотик е. Чувала ли си за издателството „Дънрипъл Паблишинг“?
— Разбира се.
— Вече е „Дънрипъл и Макгрегър“. — Беше доволен от начина, по който бе уредил нещата.
— Много престижно.
— По дяволите престижността, те се нуждаят от свежа кръв и от пари.
— А ти от какво се нуждаеш?
— От разнообразие. Не обичам да връзвам в една кърпа всичките си интереси.
Ана леко се понамръщи и се замисли.
— Откъде знаеш какво да купуваш?
— Старите компании губят почва, новите бързо фалират. Първите ми дават нещо, което да укрепя, вторите нещо което да… — Той се поколеба, търсейки най-точната дума, която да използва. — Експлоатирам.
— Ала ти не си сигурен, че всички компании, които купуваш, ще се съвземат.
— Повечето не могат. Но това е играта.
— Звучи порочно.
— Може би. Такъв е животът. — Дениъл я загледа. Лицето й бе все още малко бледо, ала очите й бяха спокойни. — Докторът знае, че не всички негови пациенти ще се оправят. Това обаче не го кара да спре да приема нови, нали?
Той разбираше. Би трябвало да го очаква от него.
— Така е.
— Ние всички поемаме рискове, Ана. Ако живеем истински.
Тя продължи да кара мълчаливо още доста време, следвайки указанията на Дениъл. През главата й минаваха мисли, а тялото й се тресеше от чувства. Беше дълго пътуване и трябваше да я успокои. Когато стигнаха до брега на океана, Ана чувстваше прилив на енергия. Като посочи малко магазинче край пътя, Дениъл каза:
— Спри тук.
Тя отби до тротоара и попита:
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Не. Но предполагам че си гладна.
Ана сложи ръка на корема си, преди да отвори вратата.
— Май наистина съм. — И понеже реши, че ще е по-добре да купят не само кутия бисквити, го последва в магазина.
Вътре имаше какво ли не — консервирани храни по лавиците, сухи колбаси и сирена в хладилниците. Прясно намазаният с восък под светеше под краката им. На тавана бавно се въртеше огромен вентилатор.
— Господин Макгрегър! — Една закръглена женичка излезе иззад тезгяха. На лицето й бе изписано истинско удоволствие, че го вижда.
— О, госпожо Лоуви! Хубава, както винаги.
Жената имаше лице като на кон и си го знаеше много добре. Но посрещна комплимента с висок смях.
— Какво мога да направя за вас днес? — Огледа преценяващо Ана, усмихна се и показа липсващия си преден зъб.
— Дамата и аз искаме да си направим малък пикник. — Дениъл се наведе над тезгяха. — Я кажете, имате ли от онези топящи се в устата бифтеци, които ми дадохте последния път?
— За съжаление нито грам. — Жената му намигна. — Обаче имам такава шунка, която ще ви накара да си въртите очите и да благодарите на създателя.