— Те ще бъдат горди с теб.
— Някой ден ще се върна при тях, за да видя всичко отново, за да си спомня всичко. Искам ти да си с мен.
Ана се обърна и си помисли, че през целия си живот досега се бе подготвяла за това движение, за тази крачка. Това вероятно бе първата и стъпка в лабиринта.
— Страхувам се, че няма да мога да ти дам всичко, което искаш, Дениъл. Още повече се страхувам, че ще се опитам да го направя.
Той тръгна към нея. Помежду им имаше все още много разстояние, както в преносния, така и в буквалния смисъл.
— Ти ми каза, че ти трябва време. Аз те помолих да решиш. Сега те моля да ми кажеш какао е решението.
Ана стоеше, спокойна и уверена, сякаш на ръба на вечността.
СЕДМА ГЛАВА
Ана искаше да му даде всичко. Да му даде неща, за които не бе й сънувал. Искаше да вземе всичко и да го задържи завинаги. В този миг осъзна, че ако направи тази единствена крачка, тя ще означава страшно много за тях. Една стъпка, която щеше да промени живота им, дори ако по-късно можеше да бъде направена стъпка назад. Една крачка и нямаше да има колебание какво е било казано, какво е било направено и какво е било дадено. Ана вярваше в съдбата, но я посрещаше с отворени очи и бистър ум.
Въпреки че чувствата се бореха в нея, съзнанието й работеше. Какво бе любовта? Това бе сила по-голяма и по-могъща от логиката, с която винаги бе живяла. Заради любовта се разпалваха войни, събаряха се империи и умираха хора. Тя подлудяваше мъжете и превръщаше жените в глупачки.
Можеше да обяснява с часове това чувство, ала никога нямаше да промени силата му.
Двамата с Дениъл стояха на скалите. Вятърът блъскаше сушата, стенеше сред високите треви, лудееше из земята, която той бе избрал, за да я насели с мечти и бъдеще. Ако Дениъл беше нейната съдба, то Ана щеше да я посрещне с вдигната глава и усмивка.
Той гледаше страшно, почти свирепо. Очите му изгаряха нейните, докато слънцето светеше в гърба му и създаваше около главата му огнен ореол. Приличаше на бог, въпреки че беше от плът и кръв. Зевс, Тор, помисли си Ана. Беше мъж, който сам кове съдбата си и ще премести планини, ако трябва, за да получи това, което е пожелал. А той е пожелал нея. Ана.
Тя имаше време, за да вземе решението си на бистра глава. Но чувствата, които я вълнуваха, вряха и кипяха и не й даваха покой. Как можеше да го гледа, да чете желанието в очите му и да бъде спокойна? Той говореше за семейство, за бъдеще, да обещания, които не бе сигурна, че бе в състояние да сподели. Ала имаше нещо, за което бе сигурна, че можеше да направи още сега. Нещо, което можеше да му даде, и то само веднъж в живота.
Ана вдигна смело глава и пристъпи в прегръдките му.
Те се сграбчиха нетърпеливи, изгарящи от страст и копнеж. Устните й намериха неговите и се сляха с цялото неудържимо желание, което извираше от съществото й. Ана почувства по кожата си огън. Той се разливаше и превръщаше тялото й в бушуващ вулкан, който всеки миг щеше да избухне и се разлее. Съществуваше само тук и само сега. Нищо друго вече нямаше значение.
Дениъл зарови ръце в косите й. Пръстите му я галеха и фибите, с който бе прихванала косата си, паднаха на земята. Устните му бяха настойчиви, преминаваха по лицето, по устата, по шията й, сякаш бе жизненоважно да вкуси всяка частица от нея. Шепнеше името й и не спираше да я целува. Когато се притисна към него, тя почувства невероятния прилив на чувство, което само една жена може да изпита. Главата й се завъртя от откритието да бъде едновременно покорна и в същото време да заповядва безмълвно. После всичко се завъртя и остана само усещането за съществуване. Беше там, където искаше да бъде.
Без да се изпускат от ръце, те легнаха на тревата. Дори вятърът не можеше да мине помежду им, толкова плътна бе прегръдката им. Като любовници, които са били разделени дълги години, те се хвърлиха един към друг без колебание, без мисъл, жадни да чувстват удоволствието от докосването на плът до плът. Ана измъкна ризата му. Мускулите му играеха под ръцете й. Тя започна да гали кожата му и чу как той простена.
Дениъл я искаше, сега, тук, веднага. Можеше да го по чувства със всеки удар на собственото си сърце До този момент не бе разбирала колко важно е да бъде сигурна в това. Каквото и да бе искал от нея, каквито и планове да бе правил, всичко бе издухано и забравено заради едно всепоглъщащо чувство. Желание. Силно, безразсъдно отчаяно. И взаимно.
Той искаше да бъде внимателен, нежен, но Ана го подлудяваше и го хвърляше в светове, за които не бе и сънувал. Фантазиите и мечтите му бледнееха пред това, което изпитваше. Тя бе много повече от целта, която трябваше да постигне. Повече от битката, която трябваше да спечели или жената, която трябваше да покори. Ръцете й бяха нежни и учудени, а устните топли и настоятелни. Желанието, което го тресеше, се бе концентрирало в основата на врата му и изпращаше в мозъка му стрели, които го оставяха безсилен и оглушал. Не чуваше дори грохота на вълните в скалите. Чувстваше мириса на диви треви, когато целуваше шията й, ала нейното ухание бе по-силно. Беше толкова мъничка, така сърцераздирателно фина и крехка, че Дениъл я събличаше с внимание, сякаш се страхуваше, че ще я счупи. Но Ана се притискаше към него без да се страхува, без да се пази.