Повече не можеше да се въздържа. Кожата й бе като кипнало мляко под горещото слънце, тялото й бе тънко и оформено като порцеланова статуетка. Никоя друга жена не беше му действала по този начин. Със стенание, което излезе приглушено от гърлото му, Дениъл посрещна задъханото й дишане.
Можеше ли да има повече удоволствие на света, помисли си Ана. Не, не беше възможно. И всеки път, когато устните му минаваха по кожата й, получаваше ново. Не беше си представяла, че един мъж и една жена могат да споделят нещо толкова знойно под слънцето! Не беше знаела, че тя самата, дисциплинираната, рационална и самовладееща се Ана, ще се отдаде на страстта сред тревите, под небето на един каменист бряг. Всичко, което знаеше в момента бе, че няма значение кога, няма значение къде, отсега нататък винаги щеше да бъде Дениъл.
Искаше да съхрани всеки миг, всеки звук и ласка. Но когато скъташе една, на мига я връхлиташе следващата и изместваше спомена за първата с новата си сила. И всичко се превръщаше във вихрена въртележка от чувства, които бе невъзможно да бъдат разделени. С беззвучен смях Ана осъзна, че всъщност не бе необходимо да разбира. Трябваше само да чувства. Когато повече не можеше да устои на желанието, тя му се отдаде с дива страст.
Кръвта бушуваше във вените и блъскаше в главата му, докато си помисли, че всеки миг ще избухне. Нейното тяло гореше в същия огън като неговото, а движенията й следваха същия ритъм. Но тя бе невинна. Знаеше го, и въпреки че искаше да я обладае диво и с всичката сдържана досега сила, успя да се овладее. Ръцете й го притискаха здраво към себе си, а устните й го подканяха със сладка готовност и всеотдайност. Дениъл стисна зъби и задържа дъха си, когато ръката й посегна към него.
— Ана…
— Искам те! — Шепотът й се блъсна като гръмотевица в ушите му. — Нуждая се от теб, Дениъл. — По тялото му се разля болка. Казвайки тези думи, тя се почувства горда.
— Няма да те нараня. — Той повдигна главата й и видя, че очите й са затворени.
— Зная.
Дениъл повика всичките си сили на помощ, за да бъде внимателен. Тя беше топла и влажна и той за малко да загуби контрол, замаян от новото усещане. И преди беше имал жени, много жени. Ала нито една не бе като тази. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Никога.
Ана го почувства в себе си, почувства, че я разкъсва и изпълва. Невинността й бе пометена за секунда и заместена от удоволствие, което бе толкова всепоглъщащо, че надделя над болката. Почувства сила, която я връхлетя като вятърът, който блъскаше скалите. Опиянена от новото усещане, тя му се отдаде и се притисна още по-плътно към Дениъл. Чуваше го да повтаря името й преди устните му да намерят отново нейните. После всичко изчезна в тъмната бездна на удоволствието и остана само екстазът.
Дениъл знаеше приказката за котката, която глътнала канарчето. Докато лежеше на тревата до Ана, сгушена в него, той се чувстваше точно като котарак, който току-що бе закусил с дузина.
Беше избрал красива и интелигентна жена, за да се ожени. Това бе изборът на мъж, който има намерение да построи империя, която ще просъществува поколения наред. А не беше ли щастие, че се бе влюбил в тази жена и бе открил, че освен красива и умна, тя бе ласкава, сладка, нежна и страстна! Неговата бъдеща съпруга, майката на неродените му още деца, му пасваше в любовта като ръкавица. Господ я беше направил за него!
Ана лежеше тихо до него, но той чувстваше по дишането и по начина, по който ръката й лежеше върху гърдите му, че бе потънала в мисли. Знаеше, че не съжалява. Главата й лежеше на рамото му толкова естествено. Можеше да се закълне, че винаги са лежали така един до друг. Можеше да се закълне, че тревата под тях винаги е била мека, небето синьо, а слънцето горещо. Дениъл проследи облаците — небесни скитници, които плуваха над тях. След време децата им щяха да лежат на тази трева и да гледат същите облаци, рисувайки в мечтите си своето бъдеще. Той никога не бе имал време за това като малко момче. Но заедно с Ана щеше да намери време и щеше да мечтае отново.