Можеше да лежи така часове наред, с шума на вълните и гальовните пръсти на вятъра и слънцето. Имаше своята жена, своята земя. И това бе само началото на пътя.
Знаеше, че бе време да тръгват. Това, което искаше да постигне за нея, не можеше да бъде направено на празната ливада. Въпреки това Дениъл прегърна силно Ана и се остави на удоволствието да лежи до нея и да крои прекрасни планове за бъдещето.
— В моята къща има достатъчно стаи — каза сякаш на себе си той. С полузатворени и преизпълнен с любов очи си представи Ана в къщата си. Тя щеше да добави нещата, които обикновено забравяше — вазите с цветя, музиката. — Разбира се, можеш да промениш всичко, каквото поискаш, или да изхвърлиш.
Тя загледа слънцето, което светеше през листата. Беше направила крачка напред. Сега бе време за крачката назад.
— Твоята къща и така си е хубава, Дениъл.
— Тъй, но е временна. — Той прокара пръсти през косата й, като гледаше към мястото, където щеше да построи другата, къщата от мечтите му. Сега мечтите бяха станали общи, и на двамата. Колко бе хубаво, че вече имаше с кого да ги сподели. — Когато завърша тази, ще продам другата в Бостън. Или може да я запазим, заради бизнеса ми. Ще намаля пътуванията си, след като вече имам жена.
Облаците минаваха бавно над главите им.
— Ти трябва да пътуваш, това е важно за работата ти.
— Засега, да. — Ана почувства как ръката му се размърда под главата й. — Ала не след дълго те ще идват при мен. И ще трябва да идват тук. Нямам намерение да оставям жена си сама и да прекарам живота си далеч от нея.
Ръката й спря леко на гърдите му. Тя си помисли дали осъзнава колко самодоволно произнася фразата „моя жена“. Със същия тон мъжете казват „моята нова кола“.
— Аз няма да се оженя за теб, Дениъл.
— Пак ще ходя до Ню Йорк, но и ти ще идваш с мен — продължи той, сякаш не я чу.
— Казах, че няма да се оженя за теб.
Със смях Дениъл я придърпа така, че тя легна върху него. Кожата й бе топла от слънцето и любовта.
— Какви ми ги говориш пак? Разбира се, че ще се ожениш.
— Не. — Ана сложи ръка върху лицето му. — Няма.
Докосването бе нежно, очите й също.
— Но как можеш да го кажеш сега? — Той я сграбчи за раменете и раздруса. Първата му реакция бе паника, защото видя сериозния й поглед. Част от успеха му се дължеше на способността му да превръща паниката в гняв. В яростна съпротива да преодолее пречките и да успее. — Моментът не е подходящ за игрички.
— Аз не играя. — Тя се отдръпна и започна да се облича. Разкъсван от учудване, гняв и страх, Дениъл я сграбчи за ръката, преди да сложи блузата си.
— Ние току що се любихме! Ти ми се отдаде!
— И го направих по свое желание и избор — отвърна тя. — Защото и двамата се нуждаехме от това.
— И ще продължим да се нуждаем. Затова ще се омъжиш за мен.
Ана се опита да говори бавно и тихо.
— Не мога.
— Но защо, по дяволите?
Мускулите на стомаха й се свиха на топка. Въпреки горещото слънце, й стана студено. Искаше той да я пусне, ала знаеше, че бе безполезно да се съпротивлява. Неочаквано й се прииска да избяга. Да бяга колкото може по-бързо и по-далеч.
— Ти искаш да се омъжа за теб, да създадеш семейство и да ме водиш тук и там, където те отвее работата ти.
Опита се да преглътне с мъка, защото знаеше, че тя говори истината.
— За да направя това, трябва да се откажа от онова, което искам аз. Не мога, Дениъл, дори и заради теб.
— Това са глупости. — Той махна с ръка. — Щом проклетата ти диплома е толкова важна, отиди и я вземи. Можеш да учиш дори и женена за мен.
— Не. — Ана се освободи и взе дрехите си от земята. Нямаше да се остави да я придума, нито да я омагьоса, макар че той можеше и двете. — Ако се върна в университета като госпожа Макгрегър, никога няма да го завърша. Ти ще ме спреш, въпреки че сега не го осъзнаваш. Дори и да не го искаш.
— Дявол да го вземе! Та това е смешно! — Дениъл се изправи гол и красив. Слънцето светеше зад гърба му. Приличаше още повече на древен бог. За миг й се прииска да разтвори ръце и да го прегърна, да се съгласи с всичко, което той казва. Но не го направи.
— Не е. Имам намерение да завърша медицина, Дениъл. И ще го направя.
— Значи предпочиташ докторството си пред мен. — Обиден и наранен, той не осъзнаваше, че това, което каза, не бе истина. Виждаше само, че единствената жена, която щеше да направи живота му пълноценен и истински, си отиваше.
— Искам и двете. Да бъда лекар и да бъда твоя жена. — Ана преглътна с мъка. Как можеше да бъде сигурна за неговите реакции, когато не бе сигурна за своите собствени? — Няма да се омъжа за теб — повтори твърдо тя. — Ала ще живея с теб.
Очите му се присвиха и заприличаха на цепки.