— Какво?
— Ще живея с теб в Бостън до септември. След това можем да наемем апартамент. А след това…
— След това какво?
— И аз не знам.
Главата й бе изправена и вятърът си играеше с косата й. Но лицето й бе много бледо, а в очите имаше несигурност. Той я обичаше до полуда, ала яростта, която изпитваше в момента, беше също толкова голяма.
— Аз те искам за жена, не за любовница!
В очите й припламна гняв.
— Че кой предлага това!
Като се обърна рязко, тя тръгна към колата. Той обаче я хвана за ръката и я завъртя така бързо, че едва не загуби равновесие.
— Какво, по дяволите, предлагаш тогава?
— Да живея с теб. — Не изпадаше често в такова състояние, но когато се случеше, беше като разгневена фурия. Ако той не бе толкова заслепен от яда си, сигурно щеше да се стресне. — Не да ме издържаш. Нямам нужда от парите ти, нито от голямата ти къща или от дузината рози всеки ден. Не ги искам. Искам само теб. И само Господ знае защо.
— Тогава се ожени за мен! — извика Дениъл. Все още гол, все още бесен, той я притисна към себе си.
— Защо смяташ, че можеш да имаш всичко, което поискаш, само защото си по-силен и по-гръмогласен? — Тя го отстрани и застана мъничка, крехка и нежна пред него. — Ще ти дам това, което мога, и нищо повече.
Той хвана главата си с ръце. Как да се оправи човек с подобна жена!
— Ако ти не искаш да мислиш за репутацията си аз съм длъжен!
Ана вдигна вежди.
— Ти по-добре помисли за своята собствена — Тя го изгледа от главата до петите. — Като те гледам, не мислиш много за нея.
Дениъл грабна панталоните си и ги навлече, като ругаеше под нос. Друг мъж в неговото положение сигурно би изглеждал глупаво, помисли си Ана. Той изглеждаше великолепно.
— Само преди няколко минути те прелъстих и обладах — подзе отново Дениъл.
— Не се заблуждавай. — Тя се наведе и взе ризата му. — Преди няколко минути правихме любов. Което няма нищо общо с прелъстяването.
Той изтръгна ризата от ръцете й и я навлече.
— Ти си по-твърда, отколкото изглеждаш, Ана Уитфилд!
— Така е. — Тя започна да събира нещата от пикника. — Веднъж ми каза да те приема такъв, какъвто си. Сега аз ти казвам същото. Ако искаш да бъдеш с мен, Дениъл, то трябва да се съобразяваш и с моите правила. Помисли върху това.
След тези думи тя го остави полуоблечен на поляната и отиде в колата.
Почти не си говориха по време на дългия път към Бостън. Ана не бе ядосана, но бе изтощена. Толкова неща се случиха за толкова кратко време и нито едно не бе планирано, както обикновено ставаше в живота й. Трябваше й време да помисли, да прецени и претегли случилото се. Дениъл беше като електрическа искра. Не беше необходимо да говори, за да отгатне настроението му.
По дяволите настроението му, помисли си Ана. Нека да е ядосан! Това беше нещо, което прави отлично. Не всеки изглежда толкова хубав, когато е ядосан и бесен.
Любовница! Виж го ти! Беше готова да се ядоса отново, ала успя да се сдържи. Тя нямаше да бъде ничия любовница. Както нямаше да бъде ничия жена, докато не реши, че е готова. Щеше обаче да бъде любима на един мъж. При тази мисъл пулсът й се ускори. По своя спокоен и уравновесен начин, Ана бе начертала пътя си, така както той своя.
Виж я ти! Щяла да живее с него! Дениъл стисна волана здраво и взе завоя с висока скорост. Ако беше спокоен, никога не би го направил. Предлагаше й половината от това, което имаше, половината от всичко, което беше. Най-важното, предлагаше й името си. А тя му го хвърляше обратно в лицето!
Нима си мислеше, че щеше да отнеме девствеността й, ако не бе вярвал, че ще живеят заедно! Каква бе тази жена, да отхвърли разумното и като непослушно дете да настоява на своето си! Той искаше жена и семейство. Тя пък искаше парче хартия, което щеше да потвърждава, че има право да дупчи задниците на хората с игли!
Би трябвало да послуша съвета й още от самото начало. Ана Уитфилд бе последната жена в Бостън, подходяща за негова съпруга. Затова трябваше да я забрави. Щеше да я остави пред вратата на къщата й, да й каже довиждане и да си отиде.
Но как да го направи, когато все още усещаше вкуса на устните й върху своите, кожата й под пръстите си, уханието на косите й…
— Няма да стане.
Той спря рязко пред вратата на дома й и спирачките изсвириха. Няколко метра по-надолу майка й подрязваше розите. Стресната от шума, тя се изправи и стисна ножицата. Огледа се набързо и видя, че никой от съседите не бе обърнал внимание на шикозната открита кола на Дениъл и не наднича през прозорците.
— Това е твое право — отговори спокойно Ана.
— Сега ме слушай! — Като се обърна към нея, Дениъл я хвана за рамото.