Выбрать главу

Не искаше да спори, не искаше да се бори. В мига, в който спокойните й тъмни очи срещнаха неговите, искаше да я сграбчи и да прави любов с нея, докато нямат сили да говорят.

— Слушам те — отвърна тя.

Ала той бе забравил какво искаше да каже

— Това, което се случи между нас, не се е случвало на другите.

Ана се усмихна леко.

— Ще трябва да приема думите ти за чиста монета. Ти имаш повече опит от мен в тези работи.

Дениъл пламна.

— Това е само част от проблема — промърмори той и се насили да остане спокоен. — Искам да се оженя за теб, Ана.

Госпожа Уитфилд изтърва ножицата сред розовите храсти.

— Искам да се оженя за теб от мига, в който те видях.

— Това също е само част от проблема. — Тъй като сърцето й вече му принадлежеше, тя вдигна ръце и покри лицето си. — Ти искаше някоя, подходяща за съпруга и реши, че това съм аз. Искаше да запълня една празнина в живота ти. Може би бих могла.

— Сега искам много повече. — Дениъл я притегли към себе си и тя видя огъня на желанието в очите му, а сетне усети устните му. Без колебание и без преструвка прие целувката. Да, така беше. Сега искаше повече. Много повече, отколкото и двамата можеха да дадат. Когато бяха заедно, както сега, нищо друго нямаше значение. Всичко избледняваше и губеше смисъл. Точно това я плашеше.

Дениъл се отдръпна.

— Сама видя какво можем заедно. И какво сме.

— Да. — Гласът й вече не бе стабилен, но решението й не бе променено. — И аз го искам. Ала искам теб, не и женитба.

— Искам да носиш моето име.

— А аз искам да имам сърцето ти.

— Не мислиш правилно. — Осъзнаваше, че и той не можеше да мисли. — Трябва ти малко време.

— Не ми трябва! — Преди да успее да я спре, тя излезе от колата. — Но на теб явно ти трябва. Довиждане, Дениъл.

Госпожа Уитфилд наблюдаваше дъщеря си, която вървеше по пътеката.

След миг Дениъл форсира колата и понечи да тръгне. Сетне явно се сети чия е, затова даде заден ход и се върна. Тръшна вратата, хвърли яростен поглед към къщата и тръгна в обратна посока.

С ръка на сърцето, госпожа Уитфилд се отправи към дома си.

— Ана! — Пърхайки с ръце, тя намери дъщеря си в подножието на стълбите. — Какво става?

Ана искаше да бъде сама. Искаше да отиде в стаята си, да затвори вратата и да си легне. Имаше толкова неща, с които трябваше да свикне, които трябваше да премисли. Искаше да плаче и сама не знаеше защо. Ала изчака майка си.

— Какво да става?

— Режех розите и чух… — Объркана, госпожа Уитфилд разклати пълната с цветя кошница. — Е, може и да не съм чула добре… — Тя спря, защото видя израза в очите на дъщеря си. Изглеждаше толкова пораснала! За да спечели време, майка й свали ръкавиците си и ги остави на масата.

— Мислех, че нямаш навика да подслушваш, мамо!

— Разбира се, че не! И през ум не ми е минало! — Изведнъж тя се досети какво бе станало и очите й се разшириха. — Ана, ти и господин Макгрегър да не би… Той?

Отново спря, защото не знаеше как да зададе въпроса.

— Да — отвърна с усмивка Ана и тръгна нагоре. — Ние правихме любов днес следобед.

— О! — Прозвуча смешно, но на друг звук просто не бе способна.

— Мамо! — Ана взе кошницата от ръцете й. — Вече не съм дете.

— Това е очевидно. — С дълбока въздишка госпожа Уитфилд погледна сериозно дъщеря си. — Обаче ако господин Макгрегър те е прелъстил, то…

— Никой не ме е прелъстявал.

Майка й премига неразбиращо с очи.

— Но ти каза…

— Че правихме любов. Нямаше нужда да ме прелъстява. Аз исках. — Ана взе ръката на майка си. — Може бе ще е по-добре да седнем.

— Да. — Трепереща, майка й се остави да я води. — Може би.

В приемната Ана седна до нея на канапето. Как да започне! Никога, и в най-лудите си мечти, не беше си представяла, че ще седи с майка си в тази претрупаната с вещи стая и ще си говорят за любовта и секса, който току-що беше правила на една гола поляна. Като си пое дълбоко въздух, тя започна.

— Мамо, никога преди това не съм била с мъж. Исках да бъда с Дениъл. Не го направих неосъзнато. Напротив. Исках го и дълго мислих преди това.

— Винаги съм казвала, че прекалено много мислиш — отговори машинално госпожа Уитфилд.

— Съжалявам. — Свикнала с родителската критика, Ана сложи ръце в скута си. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но не мога да те излъжа.

Любов, объркване и благоприличие се бореха в главата на майка й. Любовта надделя.

— О, Ана! — С трогателен жест госпожа Уитфилд привлече дъщеря си към себе си. — Добре ли си?

— Разбира се. — Трогната, Ана сложи глава на рамото й — Чувствам се чудесно. Това е като… И аз не знам… Сякаш са отключили бутилката и са пуснали духа ми на воля.