— Да. — Майка й премига през сълзи. — Така и трябва да бъде. Знам, че никога не сме говорили за тези неща. Трябваше, ала ти отиде в онова училище и се зарови в онези книги… — Тя си спомни шока, който я връхлетя, когато бе взела един от учебниците на дъщеря си, за да хвърли бегъл поглед. — Сигурно това ме е накарало да се чувствам неадекватна.
— Това не е като книгите. — Ана откри, че все пак би могла да бъде снизходителна.
— Не е. — Майка й взе и двете й ръце. — Не искам да страдаш.
— Дениъл не ме кара да страдам. — Почервеня цялата, като си припомни колко бе внимателен. — Нещо повече. Той иска да се оженя за него.
Госпожа Уигфилд въздъхна с облекчение.
— Струва ми се, че го чух да казва нещо подобно, но ти отговори така, сякаш бе готова да се биеш с него.
— Не да се бия, мамо. Само не бях съгласна. Няма да се женя за него.
— Ана! — Когато майка й се отдръпна, лицето й бе строго. — Какви са тези глупости? Признавам, че не винаги съм те разбирала, ала те познавам достатъчно добре, за да знам, че между вас нямаше да се случи нищо, ако ти не си го премислила.
— Така е. — Загубила малко от увереността си, Ана притисна с ръце слепоочията си. — Може би прекалено много мисля, това ме плаши. Той си търси съпруга, мамо, така както един мъж си търси обувки, които да не му стягат.
— Но това е естествено! — Госпожа Уитфилд отново седна. — Някои мъже са поети, други са мечтатели, ала повечето са си само мъже. Знам, че всички момичета искат на всяка цена да има красиви думи и хубава музика, но животът не се състои в това. Той е нещо много по-сложно и голямо!
Изненадана, Ана погледна майка си. Знаеше, че не си пада много по философстването, а я гледай какви приказки говори!
— Ти искаше ли красиви думи?
— Разбира се. — Госпожа Уитфилд се усмихна, като си спомни миналото. — Баща ти е много добър човек, но езикът му е сух и скучноват, сякаш чете закон. Мисля, че господин Макгрегър е добър човек.
— Така е. Не искам да го загубя, ала не мога да се омъжа за него.
— Но, Ана…
— Смятам обаче да го обичам. И да живея с него.
Госпожа Уитфилд отвори уста, затвори я и едва преглътна от изненада.
— Май трябва да пийна нещо.
Ана стана и тръгна към сервизната масичка.
— Искаш ли шери?
— Не, налей ми скоч. Двоен.
Докато Ана сипваше, напрежението й се стопи и премина в учудване.
— Дениъл има същите реакции. — Тя подаде на майка си чашата и я загледа как я изпи на един дъх. — Никога не съм крила нищо от теб.
Уискито избухна в стомаха на госпожа Уитфилд
— Не, ти винаги си била до болка искрена.
— Много мисля за него. Много го харесвам — Точно така, честна и искрена, напомни си Ана и си пое дъх. — Влюбена съм в него, мамо. Това е нещо, което сама съм избрала, но мисля, че не трябва да бързам. Ако се оженя за него, ще загубя всичко, за което се борих и учих.
Майка й седеше с празната чаша в скута.
— Твоята диплома.
— Знам, че не можеш да ме разбереш. Никой не може — Ана прекара ръце през косата си. Тя падаше по раменете й като водопад от черна коприна и тя си спомни, че гребенчетата и фибите й останаха там, на тревата, където правиха любов. Те нямаха значение, можеше да бъдат заменени. Друго бе загубила тя там, на онези скали, което не можеше да бъде върнато. — Знам дълбоко в сърцето си, че ако се оженя за Дениъл, никога няма да завърша. И никога няма да си простя. Мамо, опитах се и преди да ти обясня, че да бъда лекар не е просто нещо, което искам. Това е нещо, което трябва да бъда. То иде отвътре.
— Понякога трябва да претегляме нещата по важност и да направим избора си, Ана.
— А понякога не. — Объркана, Ана приклекна на колене пред майка си. — Знам, че е егоистично да го искам, но много дълго го премислях. Трябва да бъда доктор, а не искам да живея без Дениъл.
— А той?
— Той иска да се жени. Не може да види по-далеч от това.
— Както винаги, прекалено самоуверена! — Госпожа Уитфилд видя погледа в очите на дъщеря си — спокоен, умен, разсъдлив и изпълнен с решителност и едва-едва въздъхна. — Никога не помоли за нищо, а аз бях глупачка да си мисля, че си напълно задоволена. После изведнъж ти поиска всичко наведнъж.
— Не избрах да стана лекар, така като не избрах да обичам Дениъл. Това просто стана от само себе си.
— Ана, една такава стъпка ще ти донесе много мъка, много болка и нещастие. Ако обичаш Дениъл, тогава сватбата…
— Сега не е време и не съм сигурна дали ще му дойде някога. — Ана стана и тръгна из стаята. — Страхувам се да направя подобна грешка — заради него и заради себе си. Единственото, което знам е, че не искам да живея без него. Може да не е правилно, но по-правилно ли би било ако продължим да бъдем тайни любовници? Можеш ли да ми кажеш, че е по-приемливо, ако крадем по няколко часа на ден оттук и там, една нощ, един следобед?