— Никога не съм могла да ти кажа нищо.
— О, моля те! — Повече уплашена, отколкото искаше да бъде и да си признае, Ана клекна отново пред майка си. — Сега повече от всякога искам да ме разбереш. Това не е просто желание, въпреки че го има, и то в огромна степен. Това с нужда, необходимост да съм с него, да споделям сънищата и мечтите му, защото съм сигурна, че съм в състояние да го направя. Да го обичам тайно ще бъде лицемерие. Не мога да крия това, което чувствам. Не мога да крия това, което съм.
Госпожа Уитфилд погледна единствената си дъщеря, нейните честни тъмни очи и твърдата извивка на устата й. Щеше й се да може да отговори.
— Знаеш ли през какво ще се наложи да преминеш? Знаеш ли какво ще говорят хората за теб?
— Не ме интересува.
— Знам. Знам, че е невъзможно да ти кажа каквото и да е, след като си решила нещо, а и ти си достатъчно голяма, че да ти забранявам. Но не можеш да ме накараш да го одобря.
— Да, мамо. — За миг Ана постави глава в скута на майка си. — Но ако нещо дълбоко вътре в теб, в някое малко тайно ъгълче, може да ме разбере, то ще ми бъде достатъчно.
Въздъхвайки, госпожа Уитфилд докосна главата на дъщеря си.
— Не съм забравила какво е да си влюбен Може би те разбирам и затова се страхувам за теб. Ти винаги си била добра дъщеря, но…
Ана лекичко се усмихна.
— Но?
— Винаги си била загадка за мен. Наистина, никога не съм ти казвала колко много се гордея с теб.
Ана почувства трепет.
— А аз никога не съм ти казвала колко много искам да получа твоето одобрение и да се гордееш с мен.
— Надявах се, че ще забравиш медицината и ще се омъжиш, така че да си щастлива, като всички момичета. В същото време те наблюдавах и се гордеех с теб. Защото не беше като другите.
Ана стисна пръстите на майка си.
— Не знам как да ти кажа колко много означава всичко това за мен, мамо.
— Мисля, че знам. Сега баща ти… — Майка й затвори очи, неспособна дори да си представи реакцията му.
— Ще бъде разстроен. Съжалявам.
— Аз ще се оправя с него. — Думите дойдоха по инерция, но госпожа Уитфилд знаеше, че са истина. Изправи рамене и се поизпъчи.
Ана повдигна глава с усмивка. За пръв път погледна майка си като жена и видя, че и тя й отговаряше като жена.
— Обичам те, мамо!
— И аз те обичам. — Майка й стана от канапето.
Ана с въздишка сложи глава на раменете й.
— Прекалено много ли ще поискам, ако те помоля да ми пожелаеш щастие?
— Като от майка, да — усмихна се госпожа Уитфилд. — Като от жена, не.
ОСМА ГЛАВА
Дните минаваха и Ана задочна да чувства страх. Никой не се обаждаше, нямаше визити. Нямаше бели рози, оставени до вратата. Единствените, които все още присъстваха в нейната стая и в дневната на майка й, бяха от преди много дни. И те вече увехнаха.
Все по-често и по-често тя се хващаше, че поглежда през прозореца при звука на преминаваща кола или подскача при звъна на телефона. И всеки път се ругаеше през зъби и си обещаваше да не го прави. Но, разбира се, всичко се повтаряше отново и отново.
Никога не излизаше от болницата без на провери дали на паркинга няма открита, синя кола. Всеки път, когато пристъпеше вратата на голямата бяла сграда, очакваше да види един широкоплещест, червенокос мъж да я очаква нетърпеливо край бордюра. Но той не беше там, а тя продължаваше да го очаква.
Беше й неприятно да открие, че бе станала зависима от него, ала още по-неприятно й беше да открие защо бе станали зависима. Заради щастието. Преди да се появи той, беше доволна и от живота, и от кариерата си. Никога повече нямаше да бъде щастлива, защото Дениъл бе стана част от живота й.
Един ден, докато четеше на едно момиченце със счупен крак приказка, мозъкът й блуждаеше, без да вникна в четенето. Всъщност вече няколко пъти се хващаше, че мечтае или сънува с отворени очи. Като се смъмри, Ана насочи вниманието си към пациентката и историята, която четеше. Мислите й се разпиляха като пясък.
Приказката с щастлив край, която четеше на малката си приятелка, не беше истина. Последното нещо което щеше де направи, беше да седи със скръстени ръце и да чака принца да премери стъклената пантофка на крака й. Освен това бе прекалено практична да вярва в замъци, извисили се кули сред облаци или в магии, които траят до полунощ. Хубаво бе, разбира се, като в приказките, да си помечтаеш за бели коне и герои, но една жена иска други веща в реалния си живот. В реалния живот жената иска… Е добре де, партньор. Не рицар или принц, когото вечно да чака и да му се възхищава. Истинската жена се нуждае от истински мъж. А умната жена не би седяла в кулата на замъка и не би чакала той да дойде. Тя би живяла свой собствен живот и би потърсила осъществяване на своите възможности.