— Макгрегър слуша.
— Господин Макгрегър, обажда се Мери Майлс, главният касиер. Извинявайте, че ви безпокоя, но тук има една млада дама, която настоява да ви види.
— Нека си запише час при секретарката ми.
— И аз й предложих същото, ала тя настоява да ви види още сега. Казва, че ще почака.
— Нямам време да се срещам с всеки, който се разхожда по улиците, Мери. — Дениъл погледна нетърпеливо часовника си. Ана сигурно вече щеше да е свършила работа в болницата и всеки момент щеше да излезе оттам. Щеше да я изтърве и трябваше да отиде и да я намери у тях.
— Да, господине. — Касиерката имаше чувството, че се намира между чук и наковалня и я притискат от двете страни. — Обясних й, ала тя продължава да настоява. Много е учтива всъщност, но съм сигурна, че няма да се откаже лесно.
Дениъл започна да губи търпение и изтърва една ругатня.
— Кажете й… — В този момент думите на касиерката достигнаха до съзнанието му и нещо в него просветна. — Как се казва?
— Уитфилд. Ана Уитфилд.
— Защо я държите толкова време да чака? — попита сърдито той. — Веднага я пуснете да влезе.
Касиерката завъртя очи, но си припомни повишението на заплатите, което господин Макгрегър направи на служителите, когато купи банката.
— Да, господине, веднага.
Значи беше променила решението си. Късметът не беше го напуснал. Щастието не бе отлетяло. Победата щеше да е негова. Търпението му, макар да бе заплатил скъпо, щеше да бъде възнаградено. Ана бе готова да му се подчини. Е, той не си представяше, че ще седнат да обсъждат женитбата тук, в офиса, ала смяташе да направи някои отстъпки. Всъщност беше готов на направи много. Ето, тя идваше при него. Щеше да има всичко, което искаше, без да подлага гордостта си на изпитания.
Почукването бе кратко. Секретарката отвори вратата.
— Госпожица Уитфилд.
Той кимна кратко, без да откъсва очи от Ана. Тя стоеше пред него, мокра от косата до краката. Дъждът бе измил лицето й и то сякаш светеше с вътрешна светлина. Косата й блестеше и лежеше като лъскав шлем по главата и раменете й. Гледката направо спря дъха му.
— Мокра си. — Думите излязоха сами от устата му и прозвучаха като упрек.
Ана ги посрещна с усмивка.
— Защото вали. — О, Боже, колко бе хубаво, че го вижда! За момент можеше само да се усмихва глупаво. Вратовръзката му бе разхлабена и накриво, ризата му бе разкопчана. Косата му носеше следи от небрежно разресване с пръсти.
Ана искаше да разтвори ръце и да го приеме в прегръдките си, до сърцето си, където вече знаеше, че бе мястото му. Вместо това продължи да се усмихва и да стои до вратата. Върху скъпия елегантен килим около нея вече имаше цяла локва.
Докато тя се усмихваше, той стоеше и не смееше да помръдне. За няколко секунди никой не продума.
Дениъл се окопити пръв. Като прочисти гърлото си той тръгна към нея.
— Според мен, всеки който следва медицина, би трябвало да знае, че не бива да стои дълго време мокър — Като затвори вратата, отиде до барчето и взе бутилка бренди. — Ще прекараш повече време в болницата, отколкото сама искаш, ако хванеш някоя пневмония.
— Не мисля, че един летен душ ще ми навреди толкова много. — Представи си как ли изглежда, с мокра и разбъркана коса, с измачкани, прогизнали дрехи и пълни с вода обувки. Но вирна брадичка. Мокра или не, тя си имаше достойнство.
— Изпий това все пак. — Той тикна в ръката й чаша. — Седни!
— Ще разваля…
— Седни ти казах — повтори кратко Дениъл.
Ана повдигна леко вежди, но се подчини.
— Добре де.
Седна, а той остана прав. Сладкият вкус на победа започна да се изпарява. Още когато я зърна разбра, че тя изобщо не бе променила мнението си. Не и Ана. Истината бе, че той не би се влюбил в жена, която би променяла решенията и мнението си като носни кърпички. Тя не идваше да приеме предложението му за женитба, както и той не мислеше да приема нейното.
Устните му се свиха. В очите му просветна пламъче, което неговите служители много добре познаваха. И се страхуваха, когато то се появеше. Спокойно, каза си Дениъл. Само по-спокойно. Нямаше да позволи на госпожица Ана Уитфилд да разбере, че го бе докарала до ръба. Само я изгледа още веднъж, докато тя нанасяше непоправими щети на дамаската на фотьойла.
— Да не би да си дошла за кредит, Ана?
Тя отпи и остави брендито да успокои нервите й. Безгрижният тон и усмивката му нито за миг не я заблудиха. Той беше бесен. Ядосан и нервен. Но какво друго бе очаквала? Нима щеше да се влюби в мъж, който би се предал така лесно? Който би се оставил да бъде придуман? Не! Беше се влюбила в Дениъл, защото беше точно такъв, какъвто бе.
— В този момент не — отвърна на въпроса Ана. За да спечели време, огледа офиса. — Много е хубаво тук, Дениъл. Доста тежко, но не потискащо. — На стената имаше абстрактна картина в различни нюанси на синьото. Макар да не се различаваше определена форма, освен размазани линии, от нея струеше сексуалност. Ана вдигна очи към Дениъл. — Да, не е лошо.