— Скъпа, те сами се разпадаха още докато ги четях. Трябва да използваш огнеупорни хартия, когато пишеш подобни неща.
Майра се засмя против волята си.
— Говориш на една сгодена дама, Ана. Всичко това вече е зад гърба ми. Ето виж. — И тя подаде ръка към приятелката си.
— Охо! — Ана бе доста небрежна по отношение на собствените си бижута, но пръстенът върху пръста на Майра наистина бе прекрасен. Елегантен, с голям квадратен диамант. — Много е красив, наистина. Толкова се радвам за теб! — Тя скочи, прегърна Майра и я притисна към себе си, като се смееше. — Само не знам за кого ще се жениш!
— За Хърбърт Дитмайър. — Майра очакваше изненада и не бе разочарована. — Знам, и аз съм не по-малко изненадана от теб.
— Но аз не мислех… Ти винаги си казвала, че той е… — Ана неловко спря.
— Смотан — довърши вместо нея Майра и се усмихна. — Така е. Той е смотан, и е прекалено сериозен, и е досадно точен. И освен това е най-очарователния мъж, когото познавам. През последните седмици… — Майра седна, замечтано и малко смутено. — Не знам какво значи да си с мъж, който се отнася към теб като към нещо специално. Ана, ама наистина специално! Първият път излязох с него, защото много настояваше и беше толкова тъжен, че ми стана жал. И това ме ласкаеше — призна си тя. — Вторият път излязох, защото първия път прекарах много добре. Хърбърт е толкова забавен! Би трябвало да го знаеш.
— Знам го. — Ана видя в очите на Майра да свети любов.
— Ти винаги си била най-добрата му приятелка. Щастлива съм, че не се е влюбил в теб. Работата била, че той от години бил влюбен в мен. Представи си само! — Като клатеше глава, Майра извади цигара от чантата си. — Бяхме излезли вече няколко пъти, когато ми го призна. Аз се опитах да бъда учтива и да не го отрежа много остро. Все пак той бе толкова мил с мен, че не исках да го обиждам.
— Доколкото разбирам, не си го направила. И слава Богу!
— Не. — Майра вдигна ръка и погледна пръстена си. — Изведнъж ми стана безпределно ясно, че всъщност не искам да се отърва от него. Че съм луда по него. Не е ли пълна дивотия?
— Мисля, че е чудесна дивотия.
— И аз тъй мисля. — Майра загаси цигарата без дори да е всмуквала от нея. — Тази вечер той сложи пръстена на ръката ми и каза, че в осем часа летим за Мериленд, където ще се оженим.
— Тази нощ? — Ана взе ръката й. — Много бързо Майра!
— Защо да чакаме?
Наистина, защо да чакат? Би могла да измисли хиляди причини, но нито една нямаше да успее да загаси този поглед в очите на Майра.
— Сигурна ли си?
— Повече, отколкото за всичко в живота ми. Хайде нали си щастлива за мен?
— Щастлива съм. — В очите й се появиха сълзи. — Знаеш, че е така.
— Тогава обличай се. — Полуплачейки, полусмеейки се, Майра я побутна. — Ще ми бъдещ свидетел.
— Искаш да летя с вас до Мериленд тази вечер?
— Решихме да избягаме, защото ще бъде по-просто, отколкото да се обяснявам с майка му. Тя не ме харесва и никога няма да ме харесва.
— О, Майра! Не говори така.
— Но това няма никакво значение. Хърбърт и аз се обичаме. Освен това не искаме пищна сватба. Те се протакат прекалено дълго. Ала не искам да се оженя без най-добрата си приятелка. Наистина трябва да дойдеш с нас, Ана. Искам го повече от всичко друго. Защото се страхувам до смърт.
Всички аргументи, които беше намислила, се изпариха яко дим при това изявление.
— Ще се облека и приготвя за двадесет минути.
Усмихната, Майра я прегърна.
— Знаех си, че няма да откажеш! Защото си ти!
— Само да оставя бележка на нашите. — Ана взе лист и молив.
— О, почакай! — Майра сложи пръсти на устните си. — Знам, че не обичаш да лъжеш, но не би ли могла да не споменаваш какво сме решили да правим с Хърбърт? Ние наистина искаме да го запазим в тайна, докато не го обявим официално.
Ана се замисли за миг, после започна да пише.
„Тръгваме на екскурзия с Майра. Ще потърсим някои старинни мебели, за апартамента. Ще се върнем до ден-два. Не се тревожете.“
Въздъхна и го показа на приятелката си.
— Така добре ли е?
— Страхотно. Благодаря ти.
— Хайде, дай ръка! — В този момент се сети за Дениъл.
— О, Божичко! Трябва да се обадя на Дениъл.
— На Дениъл Макгрегър ли? — Веждите на Майра се вдигнаха чак до челото.
— Да. — Без да обръща внимание на погледа й, Ана тръгна към телефона. — Трябва да му се извиня, че няма да мога да вечерям с него.
— Но ти можеш да вечеряш с него в Мериленд. — Майра взе телефона от ръцете й и го остави на мястото му. — Хърбърт го помоли да му бъде свидетел.
— Така, значи. — Ана избърса ръка в халата си. — Всичко е нагласено, нали?