— Господин Портърсфилд, не мога да ви се отблагодаря.
Макар вече да бе доволен от заплащането, човекът все пак бе събуден и леко недоволен. Въпреки всичко се усмихна.
— Вратите винаги ще бъдат отворени за вас — рече той. — За нещастие кухнята приключва в девет, тъй че храната няма да отговаря на репутацията, която имаме.
— Сигурна съм, че всичко ще бъде чудесно. Още отсега мога да ви кажа, че приятелите ми ще се закълнат, че това е най-хубавото ядене, което някога са яли в живота си. Нали разбирате — наведе се тя поверително към него, — те току що се ожениха, само преди половин час. Затова вие и аз ще трябва да подготвим някои неща.
— Младоженци! — Господин Портърсфилд не бе напълно лишен от романтизъм. — Ние винаги сме очаровани да приемаме младоженци. Ако ни бяхте предупредили…
— О, сигурна съм, че нещата, от които имаме нужда, няма да ви затруднят особено. Казах ли ви, че господин Дигмайър е областен прокурор на Бостън? Сигурна съм, че когато се върне от своето сватбено пътешествие с новата си булка, ще разкаже на всички свои приятели за нашето прекрасно заведение. А господин Макгрегър… — Снижи глас Ана, — е, не искам да ви казвам кой е той. Досещате се, нали?
Човекът нямаше ни най-малка представа какъв е Дениъл, но загатнатата важност бе напълно достатъчна.
— О, не, няма нужда.
— Мъж с неговото положение не намира често време, нито място като това, за да си почине. Домашна кухня, чист въздух, природа. Мога да ви уверя, че е силно впечатлен от всичко. Кажете, господин Портърсфилд, имате ли грамофон?
— Имам един в моята стая, но…
— Чудесно! — Ана плесна с ръце и се опита да се усмихне очарователно — Знаех си, че ще ми помогнете.
След петнадесетина минути тя се върна в трапезарията На масата имаше пресен хляб, масло и вода.
— Ти къде изчезна? — попита я Дениъл, когато седна до него.
— Подробности. За булката и младоженеца — отвърна Ана и отпи от чашата с вода.
Майра се разсмя.
— Тъкмо казвах на Хърбърт, че трябваше да измине толкова много километри, докато намери храна като тази — Тя посочи хляба и водата.
Той взе ръката й и я поднесе до устните си.
— Аз не се ожених за теб заради твоите кулинарни способности.
— И слава богу, защото тя няма такива — добави Ана.
Едно полузаспало момче на около петнадесет години влезе в стаята, носейки ваза с диви полски цветя. Беше необходим само един поглед, за да се види, че са току що откъснати.
— О, колко са красиви! — Майра посегна и взе едно цвете.
Момчето започна да вдига и пренася маси. В същия момент господин Портърсфилд влезе в стаята с грамофона. След няколко минути се разнесе музика.
— Първия танц е за Хърбърт Дитмайър — обяви Ана и посочи с ръка импровизирания дансинг, който момчето бе направило.
Когато останаха сами с Дениъл на масата, той отчупи късче хляб и й го подаде.
— Чудесно се справи с всичко. И за нула време.
— Това е само началото, господин Макгрегър — отвърна му тя и отхапа залчето. — Има още изненади.
— Знаеш ли, когато ме покани на вечеря, нямах ни най-малка представа, че ще вечеряме в Мериленд сред природата.
Ана си отчупи още един залък, намаза го с масло и му го подаде.
— Нито пък аз. Имах намерение да бъдем сами.
— Те изглеждат така щастливи!
Тя погледна към Майра и Хърбърт, които се усмихваха един на друг, докато се въртяха в тесния кръг свободно пространство.
— Да, щастливи са. Знаеш ли, никога не съм си ги представяла заедно. Сега, когато ги виждам, осъзнавам колко много си подхождат.
— Контрасти. — Дениъл взе ръката й в своята. Неговата бе голяма и твърда, нейната тясна и мека. — Те правят живота по-интересен.
— Започнах да вярвам в това. — Ана стисна пръстите му. — Напоследък.
С усмивка, която стигаше от едното до другото му ухо, господин Портърсфилд внесе огромна табла със салата.
— Ще ви хареса — рече той, докато сервираше. — Всичко е направо от градината. А заливката е по стара семейна рецепта.
След като остави салатата, той помириса цветята и пак излезе.
— Изглежда много жизнерадостен — изкоментира Дениъл.
— Няма начин — промърмори Ана, като си помисли колко банкноти потънаха в джоба му, докато докара тази усмивка на лицето му. — Дениъл… — Тя замислено взе вилицата си. — Относно кредита, за който спомена днес следобед. — Бодна от салатата и откри, че наистина беше толкова вкусна, колкото я похвали съдържателят. — Може би ще се наложи да ми отпуснеш известна сума, само докато се върнем в Бостън.