Дениъл погледна по посока на господин Портърсфилд, които шеташе из кухнята, сетне пълните със смях очи на Ана. Не беше от хората, на които трябваше да им бъде обяснявано дълго. През гръмогласния си смях, хвана лицето й с двете си ръце и я целуна.
— За теб без лихва, любов моя.
Имаше шампанско — единствените две бутилки, които можаха да се намерят в заведението. Имаше задушени картофи, които се топяха в устата, и плочи на Били Холидей, които скърцаха и виеха малко, ала бяха чудесни. Когато Дениъл покани Майра да танцуват, тя без да губи време хвана бика за рогата.
— Ти си влюбен в Ана.
Тъй като не виждаше причина да отрича, той подмина малко грубичкия й тон.
— Така е.
— И какво смяташ да правиш?
Дениъл я погледна и устните му се извиха в усмивка.
— Бих казал, че не е твоя работа.
— Би могъл — съгласи се Майра. — Но аз така или иначе ще открия.
Последва минута мълчание, сетне Дениъл реши, че бе най-добре да спечели Майра на своя страна.
— Исках и аз да се оженя за нея тази нощ, ала тя е голям инат.
— Или е много умна — усмихна се Майра, когато видя как в очите му проблесна пламъче. — О, аз много те харесвам. Наистина, Дениъл. Но мога да разпозная парния валяк, когато го видя.
— Защото си същата.
— Точно! — Повече поласкана, отколкото обидена, Майра влезе в такт с него. — Ана иска да бъде лекар и вероятно ще стане най-добрият хирург в страната.
— Ти какво знаеш за докторите?
— Аз познавам Ана — отвърна просто Майра. — И мисля, че знам достатъчно за мъжете, за да предположа, че това много, много не ти харесва.
— Аз искам жена — промърмори Дениъл, — а не касапин в къщи.
— Сигурно ще имаш по-голямо уважение към хирурзите, ако се наложи да ти извадят апандисита.
— Не искам жена ми да реже никого.
— Ако искаш Ана, по-добре се приготви да приемеш кариерата й. Предложил ли си й женитба?
— Много високо говориш.
— Така е. Е, предложил ли си й?
Американки, помисли си Дениъл. Нима все още не беше се аклиматизирал?
— Да.
— И?
— Каза, че не иска да се жени за мен, ала че е съгласна да живее с мен.
— Звучи умно.
Дениъл взе ръката й и я повдигна, така че и двамата видяха как просветва златната халка на пръста й.
— О, това е нещо съвсем различно. Аз обичам много Хърбърт, но не бих се оженила за него, ако не бях разбрала че ме приема такава, каквато съм.
— Каква си?
— Шумна, натрапчива, пищна и амбициозна. — Погледът й проследи Хърбърт с любов. — Мисля, че ще му бъда ужасна жена.
Дениъл я погледна. Очите й преливаха от любов, ала брадичката й бе непокорна.
— Сигурен съм в това.
Дениъл заведе Майра до стола и в този момент господин Портърсфилд влезе с малка торта, покрита със сладолед и розови пъпки. С тържествен жест той подаде на Майра сребърен нож.
— Моля, поздравления и комплименти от заведението — рече, опитвайки се да бъде щедър. — Нашите най-добри пожелания за дълъг и щастлив семеен живот.
— Благодаря! — Майра наистина бе трогната до сълзи. Изчака Хърбърт да стисне ръката й и заедно разрязаха импровизираната сватбена торта.
Когато изпиха шампанското и от тортата останаха само трохи, Ана извади малък ключ от чантата си.
— Има и още нещо. Това е за младоженския апартамент.
Хърбърт го пъхна в джоба си с усмивка.
— Малко хотелче като това едва ли има обзаведен подобен апартамент.
— Нямаше допреди два часа. — Тя прие прегръдките на двамата и младата двойка се упъти към стаята си.
— Харесва ми стила ти, Ана Уитфилд.
— Така ли? — Опиянена от успеха и шампанското, тя му се усмихна. Без да откъсва очи от неговите, бръкна в чантата си. — Имам още един ключ.
Дениъл погледна ключа в ръката й.
— Имаш навика да вземаш нещата в ръцете си и да диктуваш положението.
Ана стана и вдигна въпросително вежди.
— Ако не ти харесва, можеш да събудиш господин Портърсфилд. Сигурна съм, че ще ти намери стая.
Той също стана и взе ключа от ръката й.
— И този ще свърши работа.
И без да изпуска ръката й, двамата изядоха последното парченце от тортата.
Никой не говореше, докато се изкачваха по стълбите, които на всяка стъпка скърцаха ужасно. Горе имаше слаба светлина, която ги ориентира. Всички врати, покрай които минаха, бяха затворени. Хотелчето, разбудено така неочаквано за празника, отново бе потънало в сън. Когато Дениъл отвори вратата на стаята, долови аромата на сушени розови листенца. Това му напомни баба му, Шотландия и всичко, което бе загубил. Всичко, което бе останало зад гърба му.
Ана затвори вратата зад двама им и той повече не мислеше за нищо друго. Само за нея.
Тя завъртя ключа на лампата до вратата. Приглушена светлина освети ъглите. Прозорците бяха отворени и свежата лятна нощ влизаше в стаята. Вятърът развяваше тънките завеси. Отвън съвсем тихо долиташе песента на непозната нощна птица.