Той намери зърното през коприната и го засмука, докато то стана твърдо и сладко в устата му, а тялото й сякаш омекна и се превърна във восък. Чуваше накъсаното й дишане Сърцето му се качи в гърлото.
Продължи бавно и жадно да целува тялото й, докосвайки всички горещи точки, за който Ана не знаеше, че съществуват. С устни, език и ръце я водеше на онова безкрайно пътуване, откъдето няма връщане, докато тя не загуби напълно представа за реалността. Не бе предполагала, че мъчението може да бъде сладко, а удоволствието болезнено. Кожата й бе мокра, когато Дениъл свали и последната бариера помежду им.
Беше пленница в клетка от наслади. Плуваше в някаква омара от удоволствия. Въздухът беше тежък, изпълнен с нега и мирис на любов. Където се докоснеха, избухваха пожари. Ана имаше чувството, че утре по тези места ще има рани. Брадата му боцкаше кожата на корема й. Тя зарови пръсти в косата му, а светлината на лампата превърна главата му в огнище.
Нейната се въртеше, ала тя се държеше здраво за кръста му. Двамата се търкаляха в едно преплетено кълбо от крайници, оголени нерви и стонове. Ана захапа рамото му. И преди Дениъл да се усети, просто се плъзна и го прие в себе си.
В главата й избухнаха нови светове и вселени. Звуци, светлини, звезди. Може би чуваше своето име от устните му, но не бе сигурна. По кожата й преминаваха светкавици. Може би това бяха пръстите на Дениъл. Тя отметна глава назад, изгубена в този свят на удоволствие и видя очите му. Дълбокото ярко синьо в тях потъна в тъмния огън на нейните очи. Там светеше любов. Ана се надигна и се удави в този океан от любов.
Бездиханна и изтощена, със затворени очи, тя все още се притискаше силно към него, опитвайки се да запази завинаги всичко преживяно — мирисът на Дениъл, усещането на голата му кожа до своята, звуците от дишането му, бързо и накъсано до ухото й, допирът на ръцете му, обгърнали я като в гнездо.
Точно това бе мястото, където искаше да бъде. И ако останалият свят и всички други необходимост за живот можеше да бъдат пренебрегнати, би го направила. Ако сега поискаше това от нея, щеше да му даде всичко, което иска.
Ръката му премина по гърба й в дълга, нежна ласка. Задоволство. Притежание. Ана потрепери, защото знаеше, че не може да предотврати нищо. Каквото и да станеше отсега нататък, тя щеше да принадлежи на Дениъл.
Тялото й бе така крехко и малко до неговото, че изглеждаше почти безтегловно. Дениъл чувстваше лекото треперене, последствие от страстта, която бяха изпитали заедно. Знаеше, че повече не може да живее без нея. Можеше да продължи да работи, да печели и да стяга примката около вратовете на конкурентите си, ала не можеше да диша повече без тази малка сериозна жена до себе см, чиито ръце все още държеше в своите.
Нека да бъде на твоето, тогава. По дяволите, помисли си той. Обърна се към нея, но продължи да я държи в прегръдката си.
— Утре ще дойдеш с мен. — Като хвана нежно главата й, Дениъл я отдръпна така, че да вижда очите й. — Ще опаковаме нещата ти, когато си върнем в Бостън. Няма да прекарам повече нито една нощ без теб.
Неспособна да говори, Ана го гледаше втренчено. Имаше остатъци от желание в очите му, примесено с ярост, която всеки миг щеше да избухне. Как щеше да се оправи занапред с мъж като Дениъл? Имаше чувството, че ще й трябват повече от няколко седмици, за да се научи.
— Утре?
— Утре. Пренасяш се в моя дом. Имаш ли да кажеш нещо друго?
Тя се замисли за миг, после се усмихна.
— Ще трябва да освободиш място в гардероба си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Ана направи първата обиколка в новия си дом под водачеството на Макгий, който вървеше изправен като глътнал бастун и със стиснати устни. Тя се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко. Едва бяха внесли чантите й, когато извикаха Дениъл по спешна работа в банката. И той тръгна, като я целуна с извинителна усмивка, която трябваше да я ободри и успокои, след като нареди на Макгий да й покаже всичко.
И така, Ана остана сама с учтивия, но преливащ от възмущение иконом и готвачката, която не смееше да си покаже главата от кухнята.
Първата й мисъл бе да се извини и да отиде в болницата, където й беше мястото. Да си взема половин свободен ден следобед не беше често явление. Реши никога повече да не го прави. Ето че Дениъл го нямаше, а тя бе сама в къщата. И не знаеше как да се държи и какво да прави.
Ала нещо в изправения гръб на мъжа, който я водеше по стълбите, я накара да се заинати и да не избяга от бойното поле. За Ана гордостта и достойнството вървяха ръка за ръка. Тя беше взела своето решение и ако този иконом бе първият човек, който не го одобряваше, трябваше да се пребори с него, а не да бяга. Дори трябваше да се научи да живее с него. От този миг.