Нейното време и живот бяха погълнати от болницата, учението и подготовката за последната година в университета. Дениъл много рядко проявяваше интерес към работата й. Когато го правеше, очевидно бе само от учтивост и затова тя му разказваше съвсем накратко.
Прекарваха вечерите си в трапезарията, като вечеряха или пиеха кафе. Никой от двамата не споделяше амбициите или професионалните си успехи и неудачи. Докато бяха доволни, че са заедно, нищо не можеше да помрачи живота им. И никой не искаше да повдига въпроси. Все още.
По отношение на светския живот бяха аскети. Прекарваха повечето си време в къщи. Ако излизаха, обикновено бе само в компанията на младата двойка Дитмайър. Понякога ходеха на кино. Сядаха в тъмния салон, хващаха ръцете си и забравяха напрежението от деня и несигурността на бъдещето. Учеха се взаимно един от друг, усвояваха навиците, капризите и прищевките си. Любовта им, оставена да изкласи, се задълбочи. Но въпреки това и двамата чувстваха, че нещо й липсва. Дениъл искаше брак. Ана искаше приятелство и партньорство. Все още не бяха открили как да съчетаят тези две неща.
През август горещините станаха непоносими. Въздухът сякаш вреше, направо не можеше да се диша. Тези, които имаха възможност, напуснаха града и отидоха на море. През уикендите Дениъл и Ана също излизаха сред природата. Два пъти ходиха заедно с Дитмайърови в Хайанис Порт. Там можеха да правят любов така свободно и приказно, както първия път. Можеха да се смеят до насита или просто да се излежават на тревата. Точно там Дениъл отново поднови настояванията си.
— Следващата седмица ще започнат да копаят — неочаквано рече един ден той, докато пиеха бутилка табли.
— Другата седмица ли? — Изненадана, Ана погледна към мястото, където щеше да бъде построена къщата. Беше сигурна, че Дениъл я вижда, сякаш вече е готова — от солидни камъни, мрамор и гранит. — Не предполагах, че толкова скоро.
Ето на, отново не беше й казал нищо, помисли си тя. Не беше й показал нито плановете, нито чертежите на къщата, която бе толкова важна за него.
Той само повдигна рамене.
— Трябваше дори още по-рано, ала имах да свърша някои други важни неща.
— Разбирам. — Ето, отново не й каза за какво става дума. Ана въздъхна и се опита да приеме положението, такова, каквото бе. — Знам, че къщата е много важна за теб и ще стане много хубава, но всичко това ще ми липсва. — Тя посочи с ръка, а когато Дениъл я погледна, му се усмихна и докосна лицето му. — Тук е толкова спокойно, толкова усамотено. Само вода, скали и трева.
— Тези неща ще останат и когато построим къщата. И след като се нанесем да живеем в нея. — Тъй като почувства трепването й, той взе ръката й. — Няма да е скоро. Хубавите неща стават бавно. Сигурно ще минат поне две години, докато стане готова. Ала децата ни ще растат тук.
— Дениъл!
— Тук — повтори той и стисна пръстите й. — А когато правим любов вътре, винаги ще си спомням първия път. И след петдесет години пак ще си го спомням.
Не беше възможно да му се противопостави, когато бе такъв. Дениъл беше много по-опасен, когато говореше тихо и гласът му я галеше, отколкото когато викаше или бе ядосан. Ана си помисли колко далеч бяха стигнали.
— Ти отново искаш обещания. Дениъл.
— Така е. И ги очаквам.
— Недей.
— Защо? Ти си жената, която искам, жената, която ме иска. Време е за обещания.
Като бръкна в джоба си, той извади малка кадифена кутийка.
— Искам да сложиш това и да го носиш, Ана. — Отвори капака и тя видя вътре пръстен с прекрасен крушовиден диамант.
Нещо сграбчи гърлото й. Беше удивление и възторг от красотата на пръстена. Но беше и страх от символа, който той носеше. Това бе обещание, клетва, вричане. Тя ги искаше, ала същевременно се страхуваше от тези неща.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. — Дениъл извади пръстена, но Ана го спря с ръце.
— Не, не мога. Не съм готова, Дениъл. Опитах се да ти го обясня.
— А аз се опитах да разбера. — Ала търпението му бе изчерпано. Всеки ден, прекаран с нея, трябваше да се примирява с половината от това, което искаше. — Ти не искаш брак, поне засега. Добре. Но пръстенът не означава женитба, само обещание.
— Аз не мога да ти го дам. — Въпреки че всъщност искаше да го направи. С всеки изминал ден искаше все повече и повече. — Ако взема пръстена, ще означава, че съм ти обещала нещо, което може да не съм в състояние да изпълня. Не мога да постъпя така с теб. Ти си ми прекалено скъп.
— Ти не знаеш нито какво искаш, нито какво правиш. — Той очакваше раздразнение. Дори когато купи пръстена, знаеше, че тя няма да го вземе. И някак си по неизвестен начин знаеше, че ще бъде права. Ала това никак не го успокояваше, нито му помагаше да преглътне обидата. — Много съм ти скъп, а не искаш да носиш моя пръстен. Това ако не е парадокс!