— О, Дениъл, нали те познавам! — По лицето й се изписа съжаление. — Ако взема пръстена, няма да мине дори месец и ще ме накараш да сложа до него и венчалната халка. Понякога си мисля, че смяташ двама ни за едно цяло, сякаш сме се слели.
— А не е ли така! И какво лошо има? — Очите му горяха, но той се контролираше. Беше открил, че когато ставаше дума за Ана, можеше да се контролира и да не избухва. — Може би това е единственият начин, по който мога да живея.
— Добре — съгласи се Ана. — Може би пък аз се опитвам да те разбера.
— Ти гледаш на нас двамата като на някакъв експеримент — каза Дениъл. Когато тя го погледна изненадано, продължи. — Не съм сигурен дали искам да бъда експеримент Ана, нито пък ти.
— Не е така! Правиш всичко да звучи ужасно пресметливо и жестоко!
— Не повече, отколкото сливането.
— Аз не смятам връзката ни за сделка, Дениъл!
А той самият? Как гледаше той на връзката им? Дениъл си помисли, че в началото наистина смяташе, че с Ана ще направи успешна сделка. Ала вече не беше сигурен.
— Крайно време е да ми кажеш ти как гледаш на връзката ни.
— Плашиш ме!
Двамата останаха неподвижни и мълчаливи няколко минути.
— Ана, — започна Дениъл, защото изявлението й бе последното нещо, което бе очаквал. — Никога няма да направя нещо, с което да те засегна или нараня.
— Зная. — Помисли си за пръстена в кутийката, за къщата, която щеше да построи за нея. Скочи права, защото не можеше да стои спокойно. — Ако имаше начин, щеше да ме носиш като порцелан, като скъпоценност, като нещо, което трябва да бъде пазено и на което да се възхищаваш. Понякога предпочитам да загубиш контрол и да крещиш!
Той не можеше да я разбере. Но също скочи и застана до нея.
— Тогава ще започна да крещя по-често.
— Това е най-лесното — промърмори тя. — Когато те ядосам или не съм съгласна с теб. Ала какво ще правиш, когато ти дам всичко, което искаш? — Ана се обърна и очите й блестяха от чувствата, която я вълнуваха. — Какво ще стане, когато ти кажа „добре, съгласна съм“?
Дениъл сграбчи ръцете й със сила, която я стресна.
— Не знам за какво говориш.
— Мисля, че много добре знаеш. Знаеш, че част от мен иска същото като теб. Но сигурен ли е някой от нас дали го искам, защото наистина е така, или само защото искам да ти угодя? Ако кажа „да“ и утре се оженим, ще трябва да захвърля всичко останало.
— Не искам подобни жертви от теб. Не бих могъл да ти го причиня.
— Наистина ли? — Тя затвори очи за миг. — Би ли ми казал… Изобщо можеш ли да ми се закълнеш, че ще приемеш доктор Уитфилд по същия начин, по който приемаш сега Ана?
Той понечи да отговори, ала очите й бяха много тъмни и много развълнувани. На Ана не можеше да каже нищо друго освен истината.
— Не знам.
Тя въздъхна тихо. Дали я излъга, понеже знаеше колко много иска да чуе точно това? И дали щеше да я излъже, ако вземеше пръстена и му дадеше така жадуваното обещание?
— Тогава остави ни време, за да станем сигурни. — Тъй като Дениъл пусна ръцете й, Ана го прегърна. — Ако приема пръстена ти, то ще бъде с цялото ми сърце, с цялото ми същество и завинаги. Сложа ли го веднъж на пръста си, Дениъл, той ще остане там, докато съм жива. Това мога да ти обещая. Но и двамата трябва да бъдем сигурни, че точно там му е мястото.
— Добре. Ще почака. — Дениъл върна кутийката в джоба си. Ана бе в прегръдките му. Бяха сами и въздухът миришеше на лято. Когато тя вдигна лице към него, той покри устните й с целувка. — Обаче това не може да чака — промърмори тихо и я положи на тревата.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Новината, че ще посрещнат у дома губернатора на щата, Ана прие спокойно. Както родителите, така и баба й и дядо й, бяха посрещали достатъчно често гости от подобен ранг. Тя знаеше как да подготви подходящо меню, какви вина да сервира и какво бренди. Тези неща не я притесняваха. Притесни я фактът, че Дениъл й каза за посещението така, сякаш най-естественото нещо бе тя да приеме. Можеше да му каже не. Докато пътуваше от болницата към къщи, Ана си мислеше за това. Можеше да му напомни, че бе прекарала целия ден в болницата и нямаше нито време, нито желание да планира дали да сервира омари със сос „рокфелер“ или стриди за предястие. Ако го беше направила, щеше да почувства моментно задоволство. И после цял живот щеше да се упреква в дребнавост и да съжалява.
Това щеше все пак да бъде първата вечеря, която двамата щяха да дадат като двойка. Освен това бе особено важна за Дениъл. Той искаше, и Ана знаеше това, да я покаже на обществото. Искаше го толкова много, колкото и да даде на губернатора една запомняща се вечеря.