За негова огромна изненада тя дръпна завесата.
— Момиче, всяко нещо си има граници! Не те ли е срам?
— Та на какво има фигура Джудит Ман?
— Как бих могъл да зная? — Той извади глава изпод душа. — По-добре върни завесата на място. Цялата ще се измокриш.
— Точно така. Как би могъл да знаеш? И откъде? — попита Ана и пристъпи напълно облечена под душа.
— Ана! — Смеейки се, Дениъл гледаше как водата измокри блузата й. — Какво правиш, по дяволите?
— Опитвам се да получа точния отговор. — Тя размаха мокрия лист под носа му. — И така, какво знаеш ти за анатомията на Джудит Ман?
— Само това, което може да види един мъж с наблюдателно око. — Той я хвана за брадичката и я повдигна, за да види очите й. — Сега, когато си мисля за фигурата й, не намирам нищо впечатляващо в нея. Но виждам нещо друго.
Тя сложи ръцете си на кръста му, за да не падне.
— И какво е то?
— Че си пияна, Ана Уитфилд.
Този път тя се ядоса не на шега.
— Моля?
Дениъл махна полепналата по лицето й коса.
— Казах, че си пияна — повтори той.
— Не ставай смешен.
— Пияна като ирландски каруцар, че и отгоре. Проклет да съм, ако не е вярно!
— Може и да си проклет, ала аз никога не пия през деня. Ти само се опитваш да избегнеш отговора на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
Ана отвори уста да му напомни, сетне се спря и се усмихна.
— Не помня вече. Казвала ли съм ти, че имаш прекрасно тяло, Дениъл?
— Не. — Той я притисна под душа и започна да смъква мокрите й дрехи. — Защо не си?
— Имаш много добре оформени мускули.
Блузата й падна на земята.
— Къде по-точно?
— Ето тук. — Тя сложи глава на гърдите му. — Делтоидният мускул е много добре очертан. Разбира се, и бицепсите са силно впечатляващи, много твърди и корави. — Пръстите й минаха но раменете му, докато той смъкваше полата й.
— Доказателство не само за добро здраве. Също и тук. — Тя докосна корема му и дишането й спря.
— Кажи ми, Ана, — Дениъл сведе устни до ухото й и започна да го облизва с език, — колко мускули има човек?
Тя отметна глава, а водата потече по лицето и шията й. Гола, мокра и усмихната.
— Повече от шестстотин, прикрепени към двеста кости, от които е съставен скелета.
— Удивително. Чудя се колко от моите можеш да назовеш.
— Ами, да започнем с мускулите на долните крайници. Харесва ми походката ти.
— Така ли?
— Да, много е агресивна и важна, ала не е наперена. Това естествено е свързано с личността ти, но са необходими също така и мускули, като например този. — Тя се наведе да докосне с пръст прасеца му. — Здрави… — Продължи с пръсти по бедрото му — и-и-и…
С одобрителен звук обхвана с ръце задника му.
Той гърлено се засмя. Никога досега не бе получавал по-интересен урок от жена.
— Мисля, че тези мускули са свързани повече със седенето, отколкото с вървенето.
Дениъл спря душа и посегна за хавлията.
— Най-добре се виждат, когато се протегнеш — промърмори Ана, — или когато носиш някакъв товар.
Той я вдигна на ръце.
— Особено когато носиш някакъв много скъпоценен товар.
— Това са най-привлекателните ти мускули.
— Благодаря. — Дениъл отхвърли хавлията и я положи на леглото. Топлият въздух галеше влажното й тяло.
— Продължаваме. Мускулите от вътрешната страна на бедрата…
— Я покажи!
— Тук. — Пръстите й докоснаха бедрата му, а устните й неговите. Тя затвори очи, въздъхна и се притисна към него. — Но мисля, че това не те интересува особено много.
— Напротив! Точно тези мускули ме интересуват най-много. — Силните му пръсти преминаха по нейните издължени бедра. — Ето тези — повтори той — където кожата ти е нежна като коприни и топла като слънце. И тук… — Пръстите достигнаха вълшебното място, където свършваха бедрата й. — Какви са мускулите тук?
— Те са… — Ана можа само да простене и да се извие в дъга. Дениъл хвана крайчето па ухото й със зъби.
— Забравила ли си?
— Докосвай ме — прошепна тя. — Няма значение къде.
Със триумфален вик той започна да я гали. Ана искаше да се разтопи, да се разлее, да изгори и да се превърне на пепел. Ръцете й бяха жадни, устните гладни. Кожата й изсъхна от горещия въздух и отново се овлажни от ласките и възбудата.
Всеки път, помисли си Ана, всеки път, когато правеха любов, бе все по-хубаво, все по-възбуждащо и по-всеотдайно. Първият път, стотният път, а желанието никога не отслабваше. Сред тревата, върху пухените завивки или на земята, винаги бе прекрасно. Сред ярката светлина на деня, сред сенките на нощта. Тя никога нямаше да престане да го желае. От всички въпроси, които си задаваше, само този нямаше нужда от отговор. Никога нямаше да престане да го желае.