— Още една година — промърмори тихо тя. — Понякога ми звучи като цяла вечност.
— Ти си нетърпелива? Не е в стила ти.
Да, така беше. Бе нетърпелива, но смогваше много успешно да го прикрие.
— Искам по-скоро да завърша и да се дипломирам. Знаеш, че родителите ми не одобряват избора ми.
— Може и да не го одобряват, ала майка ти не се притеснява да тръби наляво и надясно, че си сред първите десет в курса през всичките години на следване.
— Така ли? — Искрено изненадана, Ана се замисли. Майка й винаги бе предпочитала да обсъжда прическата, а не оценките и. — Трябва да й бъда благодарна тогава, макар че тя все още таи надежда, че ще се появи някой мъж, който ще ме накара да забравя за операционната зала и скалпела.
Докато говореше, Хърбърт я завъртя. И Ана се оказа лице в лице с Дениъл Макгрегър. Усети как стомахът й се сви. Нерви? Глупости, та това бе направо смешно! Почувства хлад да пълзи по гръбнака й. Страх? Абсурд!
Въпреки че продължаваше да танцува с Катлийн, той не сваляше очи от нея. Гледаше я така, че бузите й трябваше да пламнат. Тя обаче запази самообладание и студено отвърна на погледа му, макар сърцето й да подскачаше бясно. Вероятно бе някаква грешка. Дениъл Макгрегър изглежда прие това като предизвикателство и лекичко се подсмихна.
С безпристрастна възхита Ана наблюдаваше маневрите му. Дениъл улови погледа на някакъв мъж, сигурно негов приятел, и бързо направи незабележим знак. След секунда Катлийн се озова в ръцете на другия партньор. Ана се приготви за следващата му стъпка.
Той най-безгрижно се промъкна през танцуващите двойки на дансинга. Беше мярнал Ана още в момента, когато тя започна да танцува. Първо я забеляза, сетне я наблюдава и прецени. Ана нямаше осанката на Катлийн, но беше фина и деликатна. Косата й бе тъмна и изглеждаше топла и мека. Очите й му харесваха. Розовата рокля хармонираше на бялата й кожа и обгръщаше съвършените й рамене. Изглеждаше като жена, която чудесно би прилягала на една здрава мъжка прегръдка.
С увереност, която никога не го напускаше, Дениъл потупа Хърбърт по рамото.
— Може ли да ви отнема дамата?
Изчака, докато Хърбърт освободи Ана, пое девойката и я върна на дансинга.
— Много хитро, господин Макгрегър.
Стана му приятно, че знае името му. Толкова приятно колкото и факта, че тя естествено се облегна на ръцете му. Ухае на лунни лъчи, помисли си Дениъл. Беше мека и спокойна, с вътрешно излъчване.
— Благодаря, госпожице…?
— Уитфилд. Ана Уитфилд. Също и много невъзпитано
Той се сепна за миг и спря, защото репликата никак не подхождаше на спокойното красиво лице. Винаги готов да приеме изненадата. Дениъл се разсмя високо, така че околните обърнаха глави към тях.
— Може, ала постигнах това, което исках, нали? Важното е че номерът работи. Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожице Ана Уитфилд, но познавам родителите ви.
— Много вероятно. — Ръката, която я държеше, беше огромна, твърда като камък и удивително внимателна. Езикът я засърбя да го заяде.
— Нов ли сте в Бостън, господин Макгрегър?
— Трябва да отговоря да, защото живея тук само от две години, а не от две поколения.
Тя леко наклони глава, за да може да го гледа в очите.
— Не. Човек би трябвало да има зад гърба си поне три поколения, за да не го смятат за новак.
— Или трябва да бъде умен. — Той я завъртя.
Приятно изненадана, че бе толкова подвижен въпреки огромните си размери, Ана леко се отпусна. Беше срамота да не се наслади на музиката и танца.
— Казаха ми за вас, че сте.
— И пак ще ви го кажат. — Дениъл изобщо не се стесняваше да говори високо. Дансингът бе препълнен и сигурно всички го чуваха, ала това явно не го смущаваше. Властта, а не благоприличието бе силната му страна.
— Така ли? — смръщи вежди тя. — Защо сте толкова уверен?
— Защото познавам системата. Ако нямате зад гърба си поколения, трябва да имате пари. Много пари.
Макар да знаеше, че бе истина, Ана не харесваше снобизма в каквато и да била форма.
— За ваше щастие обществото има доста разтегливи стандарти. Гъвкави и променящи се.
Сухият й незаинтересован глас го накара да се подсмихне. Не беше глупачка, тази Ана Уитфилд, нито пък обвита в кожи и коприна баракуда като Катлийн Донахю.
— Лицето ви е същото като на камеята, която баба ми носеше на врата си.
Ана леко повдигна вежди и му се усмихна. Като я гледаше, той осъзна, че всъщност бе казал самата истина.
— Благодаря, господин Макгрегър, но по-добре запазете ласкателствата си за Катлийн. Тя е по-податлива към тях.
Облак премина през очите му и Дениъл се намръщи. Изведнъж почувства ярост, ала бързо успя да се овладее, преди Ана да бе забелязала промяната.