Лежаха на огромното легло, полудели един за друг, загубени един в друг. Светлината, която се процеждаше от съседната стая, създаваше ореол около главата на Ана. Загубил напълно разума си, Дениъл приклекна до леглото.
Тя обви бедра около него. Лицето й бе скрито в шията му и не й достигаше въздух. Пръстите й преминаваха по гърба му и усещаха плътта му, влажна и корава. Когато влезе в нея, Ана забрави минало и настояще и тръгна из тъмнината на лабиринта.
— Ти си прекрасна! — каза Дениъл, докато я гледаше в огледалото. — Зашеметяваща.
Приятно й беше да го чуе, въпреки че не отдаваше много голямо внимание на комплиментите. Роклята оставяше раменете й голи и падаше в елегантна линия до коленете. Около деколтето имаше перли, а също и в долната част на полата. Майра я бе убедила да си я купи, макар че Ана не се нуждаеше от много убеждения. Наистина, изхарчи малко повече пари, отколкото бе определила, но не съжаляваше. Изражението на Дениъл, възхищението в очите му, както и задоволството от изображението в огледалото, си заслужаваха парите.
— Харесва ли ти?
Как можеше да й обясни, че само като я гледа и дъхът му спира? Нищо че познаваше всеки сантиметър от тялото й. Сигурно беше права, когато го обвини, че иска да я показва навсякъде. Когато едни мъж притежава нещо толкова красиво, той трябва да се похвали. Дениъл не можеше да обясни чувствата, които го вълнуваха.
— Толкова много ми харесва, че бих искал вечерта вече да е свършила.
Ана се завъртя леко, за него и за себе си.
— Изглеждаш добре с вечерния костюм. Един елегантен варварин.
— Варварин ли? — вдигна вежди Дениъл.
— Никога не се променяй! — Тя протегна ръце към него. — Всичко друго може да промениш, ала това недей.
Той вдигна ръцете й за целувка.
— Съмнявам се, че бих могъл да променя нещо от себе си. Така, както ти не можеш да промениш поведението си на дама. Дори след като изпиеш бутилка вино и изядеш цяла тава пай с праскови.
Ана се опита да бъде сериозна, но не можа.
— Никога ли няма да го забравиш?
— Не, разбира се. Това бе една от най хубавите нощи в живота ми. Луд съм по теб, Ана.
— Така казваш. — Тя вдигна сплетените им пръсти до лицето му. — Това също е нещо, което не искам да промениш.
— Няма. Радвам се, че си сложила камеята.
Той докосна украшението на шията й.
— Тя означава много за мен, Дениъл.
— Но не искаш да вземеш пръстена.
— Дениъл…
— Не искаш пръстена — продължи той. — Сега ще се радвам, ако вземеш това. — Дениъл извади кутия от джоба си. Ана скръсти ръце умолително.
— Ти не трябва да ми купуваш подаръци.
— Това вече съм го чувал. Може би затова толкова искам да ти купувам подаръци. Защото ме разсмиваш всеки път, когато ти купя нещо — засмя се той.
— И това вече си го казвал.
Тъй като продължи да се усмихва, Ана взе кутийката.
— Благодаря. — Отвори я и не можа да промълви нито дума.
— Нещо не е ли наред?
Тя успя само да поклати глава. Перли и диаманти, чисти, кристално прозрачни, арогантни в красотата си. Обеците лежаха в кадифеното си легло и сякаш излъчваха огън.
— Дениъл, те са просто… — Ана поклати отново глава зашеметена. — Толкова са красиви! Не знам какво да кажа.
— Вече го каза. — Той взе с облекчение кутийката от ръцете й и извади обеците. — Трябва да благодариш на Майра. Тя каза, че нещо класическо и блестящо най-много ще ти прилича.
— Тя ли? — промърмори Ана, докато Дениъл поставяше обеците на ушите й.
— Ето, така. — Той отстъпи крачка назад, за да я огледа. — Да, наистина са чудесни и много ти приличат. Може би ще отвлекат вниманието на мъжете от прекрасната ти кожа, която така щедро си предоставила на погледите им.
Смеейки се, Ана пипна ръце към ушите си.
— О, това наистина е една много уважителна причина.
— Доста е потискащо, когато се огледам и забележа някой, който не откъсва очи от теб.
— Не ставай глупав! — Тя му подаде ръка. — Предлагам ти да слезем долу, защото гостите всеки момент ще пристигнат. Иначе Макгий ще ни се кара, че сме закъснели и сме били невъзпитани.
— Тъй. — Те излязоха от стаята и Дениъл й предложи ръката си. — Едва ли, защото вече си го омагьосала и го въртиш на пръста си както си знаеш.
— Не знам за какво говориш — погледна го невинно Ана.
— Не знаеш, значи! И защо за теб по средата на седмицата има палачинки? Нещо, което никога не е правено за мен.
— Ето че стигнахме. — Тя спря пред вратата. — Обещай ми да не зяпаш по жените, дори и по конгресменшата Стиърс.
— Никога не зяпам по жените — излъга той и тръгна да посрещне първите гости.
След около двадесет минути голямата приемна бе пълна с хора и шумни разговори. Макар да знаеше, че са в центъра на вниманието, Ана преминаваше без притеснение от група към група. Нямаше нужда от предупреждението на майка й, че решението й ще изненада много хора и ще я постави в центъра на градските клюки. Но тя не се интересуваше от хорското мнение.