— Страхувам се, че Хърбърт и аз нямаме подобни намерения. Искаме да приключим с обзавеждането на къщата си преди да поканим най-близките си приятели. Нали разбираш? Само най-близките.
Ана усети, че градусът се повишава и реши да се намеси.
— Убедена съм, че си имала натоварено лято. Катлийн.
— О, да — погледна я студено Катлийн. — Направих малко пътуване до морето и когато се върнах, научих, че Майра и Хърбърт са се оженили, а пък ти си сменила адреса си. Трябва ли да поздравявам и теб?
Ана сложи ръка върху рамото на Майра, за да я успокои.
— Съвсем не. Направила си хубав тен. На мен не ми остава време за това.
— Сигурна съм, че е така. — Катлийн отпи дълга глътка. Не й беше лесно да преглътне факта, че две от жените, за които мислеше, че ги превъзхожда, бяха сграбчили двама от най-интересните и перспективни мъже в града. Особено след като самата тя бе хвърлила око на Дениъл и си правеше определени планове. — Кажи, Ана, как трябва да ви представям двамата с Дениъл, ако се наложи? Страхувам се, че нямам много опит в тези работи.
Търпението на Ана, макар и безкрайно, бе на изчерпване.
— Какво значение има?
— Голямо. Например скоро смятам да направя парти. Не знам дори как да надпиша поканата си до теб.
— Не бих се притеснявала за това.
— Пък аз се притеснявам. — Очите й бяха ококорени и злобни. — Мразя да правя гафове. — Тъй като осъзна, че заяждането й бе несполучливо, Катлийн иззлобя още повече и изтърва нервите си. — Защото всъщност не знам кое е по-учтиво — „любовница“ или „държанка“.
И в този момент се задави, защото Майра лисна чашата си в деколтето й.
— О, Боже, колко съм несръчна — завъртя се на токчетата си тя, като огледа доволно щетите по роклята на Катлийн. Това, което видя, я задоволи. — Чувствам се като муле. Ела, Катлийн, ще се почувствам по-добре, когато те изстискам.
— Мога и сама — рече през зъби Катлийн. — Стой далеч от мен.
Майра запали цигара и издуха дима към тавана.
— Както кажеш.
Смятайки, че бе задължена като домакиня, Ана хвана ръката на Катлийн.
— Ела, ще ги покажа пътя.
— Свали си ръцете от мен! — изсъска злобно Катлийн. — Ти и твоята незаменима приятелка! Вървете по дяволите! — След което се завъртя и си тръгна.
— Е, няма що, много незабележимо — въздъхна Ана. — Не говорихме ли преди малко да си внимателна?
— Ти се благодари, че не я лиснах в лицето. Но да ти кажа правичката, много ми се искаше. И то отдавна. За пръв път се чувствам доволна и в ролята на справедливата богиня на възмездието. — Тя се усмихна широко на Ана. — Дали имам време за още едно питие преди вечеря? Това отиде на вятъра.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вероятно ако Дениъл не бе забелязал инцидента с Катлийн Донахю, той би се държал по-друг начин. Ако гневът му не бе избухнал, връзката им щеше да продължи гладко, както и преди. Но за съжаление не стана така. През останалата част от вечерта Дениъл се опити да запази спокойствие и да бъде любезен домакин. Гостите напуснаха дома му добре нахранени и доволни. Една изчака да се затвори вратата зад последния от тях.
— Трябва да поговорим — рече на Ана той, преди дори да бе въздъхнала с облекчение.
Макар да бе накрая на силите си, тя кимна. Другите можеше да бъдат заблудени от външния му вид, но не и Ана. С мълчаливо съгласие го последва по стълбите до спалнята.
— Нещо те разстрои — започна тя и седна на ръба на стола, въпреки че копнееше да се събуе, съблече и строполи на леглото. — Знам, че правиш някаква сделка с губернатора. Да не би нещо да не е наред?
— Моят бизнес е наред. — Той отиде до прозореца и запали пура. — Проблемът е в личния ми живот.
Ана скръсти ръце в скута си, което бе сигурен знак на нерви.
— Аха. Разбирам.
— Нищо не разбираш. — Той се обърна към нея, готов за кавга. — Ако разбираше, нямаше да се държиш като магаре на мост. Женитбата ни вече щеше да бъде факт.
— Просто факт — повтори тя и се помъчи да си припомни, че с гняв нищо не се постига. — Дениъл, нашият най-голям проблем изглежда е различното ни отношение към брака. И аз не го приемам просто като факт, а като най-важната стъпка, която човек прави в живота си. Не мога да направя такава стъпка с теб, докато не съм сигурна.
— Изобщо някога ще станеш ли сигурна! — изстреля той.
Ана навлажни устните си. Зад нарастващия гняв чувстваше съжаление и разочарование.
— Не знам. Не мога да ти отговоря.
Гневът, който бе потискал през цялата вечер, го превзе.
— Така… Няма нужда да ми даваш обещания, Ана. Нищо не искам от теб.
— Казах ти, че преди да ти обещая, ми трябва време. Не ти ли давам всичко, Дениъл?