В самозащитата си Ана започна да избягва контакти дори с Майра, макар че приятелката й изпращаше дълги писма. Когато пристигна телеграмата, осъзна, че повече не можеше да се крие. Телеграмата гласеше: „Ако не искаш да ме видиш на стълбите пред вратата си след двадесет и четири часа, обади се. Майра.“
С телеграмата, пъхната сред бележките от семинара по кръвоносната система. Ана спря в междучасието, за да позвъни.
— Ало!
— Майра, ако пристигнеш, няма къде да спиш. Нямам допълнително легло.
— Ана! О, Господи! Бях започнала да мисля, че си потънала в Атлантическия океан. — Ана чу щракането на запалка и поемането на дим от другата страна на слушалката. — Беше ми по-лесно да мисля това, отколкото, че не искаш да отговаряш на писмата ми.
— Извинявай. Бях много заета.
— По-точно се криеш — поправи я Майра. — И го приемам, защото не е заради мен. Но се тревожа за теб.
— Недей! Аз съм добре.
— О, да, разбира се! Знаеш ли колко ти вярвам!
— Не, не съм добре — поправи се Ана, защото това бе Майра.
— Не си се обаждала на Дениъл, нали?
— Не съм. — Тя затвори очи и подпря чело на студения метал на телефона. — Как е той? Виждала ли си го?
— Дали съм го виждала? — Ана почти можеше да види как Майра върти очите си. — Той полудя в нощта, когато ти си отиде. Събуди Хърбърт в два след полунощ. Пита го дали не си у нас. Хърбърт го успокои. Беше направо изумен, искам да кажа, Хърбърт. Оттогава не сме го виждали, но чувам, че прекарва по-голямата част от времето си на Хананис Порт, където строи къща.
— Да, сигурно. — Ана направо си го представи как наблюдава машините и мъжете, който работят.
— Знаеш ли, Дениъл е чул онези приказки на Катлийн Донахю, в нощта на партито!
Ана поклати глава.
— Не. Не ми е казал. О! — Тя си припомни колко ядосан бе Дениъл тогава и как целият му гняв се изля върху нея. Виж ти, това вече обясняваше много неща.
— Чух го да казва на Хърбърт, че ще ти откъсне кокошата шия. Напълно съм съгласна с него. Ала Хърбърт го разубеди, доколкото можа. Човекът смята, че трябва да те предпазва от всеки и от всичко. Звучи много приятно, въпреки че можем да се предпазваме и сами, нали?
— Не мога да се оженя за него само за да ме предпазва — промърмори Ана.
— Не. И макар да съм сигурна, че той си заслужава ритника по задника, мога да се закълна, че сърцето му е горещо. Той те обича, Ана.
— Обича някои части от мен. — Ана затвори очи и си пожела да бъде по-силна. — Извинявай, че те забърках в тази история.
— О, моля те, знаеш колко много обичам да съм забъркана. Искаш ли да дойда?
— Не, наистина. Поне засега. — Като разтърка слепоочия, тя се засмя. — Радвам се, че не отговорих на писмата ти. Да говоря с теб е по-добре от всичко друго на света.
— Тогава дай ми телефона си. Няма причини да не си говорим.
— Нямам телефон.
— Какво? — Настъпи пауза. — Ана, скъпа, но как живееш?
Този път Ана най-искрено се разсмя.
— Тук е доста примитивно. Направо ще се уплашиш, ако видиш апартамента ми. — Тя наистина се зачуди дали Майра би разбрала това, че прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеки. — Слушай, обещавам, че ще ти напиша едно дълго-дълго писмо още довечера. И другата седмица ще ти се обадя.
— Добре. Но може ли само да ти дам един съвет. Дениъл е мъж, така че има една крачка предимство. Не го забравяй.
— Благодаря. Предай поздрави на Хърбърт.
— Разбира се. Разчитам на обещанието ти.
— Още тази вечер — отново потвърди Ана. — Чао!
Когато остави телефонната слушалка, за пръв път от доста време се почувства добре. Наистина, беше променила живота си, откакто напусна Бостън. Бе дала под наем апартамента и отговаряше за собствения си успех или грешки Беше време да погледне в лицето факта, че трябваше да направи своя избор. Ако щеше да живее самотно, то трябваше да се справи с това.
Един поглед към часовника й показа, че имаше още десет минути преди следващия час. Този път тя излезе навън, за да се наслади на прекрасния есенен ден, вместо да побърза към другата сграда и да зарови лице в книгите.
За миг се закова на място. Сякаш времето се върна назад и й се стори, че вижда Дениъл да я чака пред болницата. Ръцете й стиснаха книгите. Не, това тук не беше Бостън, помисли си тъжно Ана. И не само той имаше открит син автомобил. Тръгна, ала в същия миг се обърна и се върна обратно, за да се увери.