— Искаш ли да се разходим?
При звука на гласа му Ана почувства как сърцето и спира. Когато събра сили да му отговори, лицето й бе бледо, но грееше от щастие.
— Дениъл, какво правиш тук?
Какво значение имаше? Нали беше тук. Стигаше й, че го вижда,
— По всичко изглежда, че те чакам. — Искаше да я докосне, ала ако го направеше, щеше да се размекне. Затова бързо скри ръцете си в джобовете. — Кога свършва последния ти час?
— Какъв час? — Беше напълно забравила къде беше и какво й предстои. — А да, след четиридесет минути. Имам още само един.
— Добре. Ще се върна след час.
Къде да се върне? Изумена, тя загледа той как вдига гюрука и отваря вратата на колата.
Преди да осъзнае какво прави, тя отвори другата врата.
— Ей, къде отиваш?
— Идвам с теб — обяви Ана.
Дениъл я изгледа изненадано.
— А часът?
Тя погледна невиждащо сградата на университета и седна в колата.
— Много важно. Ще взема записките от някого. Мога да си позволя да отсъствам.
Но не можеше да си позволи да остане дори минута разделена с него.
— Не си от тези, които бягат от лекции.
— Така е. — Лекомислено захвърли учебниците на седалката. — Апартаментът ми е наблизо. Можем да пием кафе. Само завий вляво от болницата и…
— Знам къде е апартаментът ти — прекъсна я той, ала не каза, че го знаеше още преди да бе изсъхнало мастилото върху договора й за наемането му.
Петте минути шофиране не бяха достатъчни за мислите, които летяха в главата й. Какво трябваше да прави? Как да се държи с него? Учтиво? Беше ли все още сърдит? За пръв път, откакто го познаваше, Ана не можеше да прецени настроението му. Нервите й бяха опънати до крайност. Тя се опита да изглежда спокойна.
— Не очаквах никого — извини се Ана, докато се изкачваха по стълбите на втория етаж. — Не обръщай внимание на безпорядъка.
— Ако имаше телефон, можеше да те предупредя, че идвам.
— Телефонът не ми липсваше досега — каза тя и отвори вратата. — Влизай.
В мига, в който Дениъл влезе, Ана осъзна колко миниатюрен всъщност бе апартаментът й. Във всекидневната, ако разпереше ръце, той направо можеше да докосне стените.
Имаше диван, малка масичка и лампа и досега тя си мислеше че няма нужда от нищо друго.
— Сядай — покани го, като си помисли, че сама се нуждае от същото. — Ще направя кафе.
Преди да изчака отговор, отиде в кухнята. Дениъл остана сам и най-после отпусна ръце. Не беше виждал наистина толкова малка стая, но бе очарован.
Имаше шарени възглавнички върху дивана и купа с мидени черупки върху масичката. Освен това във въздуха се носеше нейното ухание. Същото, което все още обитаваше осиротялата му спалня. Не можеше да седи, нито да чака в тази стаичка сам. Затова скочи и отиде в кухнята. При Ана.
Не можеше да си представи как бе възможно някой да готви на толкова малко място, но тя явно го правеше. На масата до прозореца имаше портативна пишеща машина и куп листи и книги. В чашата стърчаха моливи.
Ала от него нямаше и следа. Никакъв спомен, нищо. Почувства го и му стана много мъчно.
— Кафето ей сега ще бъде готово — рече Ана, за да наруши тишината. Ето, той беше тук, а тя нямаше достатъчно време. Не можеше да знае, че той чувстваше същото. — Нямам нищо друго, което да ти предложа. Не съм пазарувала тази седмица.
Беше нервна, осъзна Дениъл, долавяйки интонацията на гласа й. Погледна ръцете й и видя, че треперят, докато вземаше чашите. Почувства как възлите в стомаха му се отпускат малко. Как искаше да я докосне! Той придърпа един стол и седна.
— Изглеждаш бледа, Ана.
— Не съм излизала много на слънце. Програмата ми е прекалено натоварена през първите седмици.
— А уикендите?
— Тогава ходя в болницата.
— Аха. Ако ще ставаш доктор, може сама да си поставиш диагнозата.
— Все още не съм доктор. — Тя остави кафето, сетне се поколеба и седна срещу него. Все едно не бяха се разделяли. И все пак не беше същото. — Днес говорих с Майра. Каза ми, че си започнал строежа на къщата в Хайанис Порт.
— Да. — Бяха изкопали и положили основите. Но това нищо не означаваше. Абсолютно нищо. — Ако спазим сроковете, основната част ще бъде готова за обитаване следващото лято.
— Сигурно си доволен. — Кафето й горчеше и тя го бутна встрани.
— Имам плановете в колата. Искаш ли да ги видиш?
Ана вдигна глава и Дениъл прочете в очите й изумление.
— Разбира се, че искам.
За миг той стисна ръце до болка. Беше хазартен играч, нали така? Е, тогава трябваше да използва предоставените му шансове.