Сега си спомни още. Спомни си Ана, наведена над него, докато го водеха на количка по коридорите на болницата. Ана, която нещо му говореше и го уверяваше. Спомни си страха в очите й в мига, преди да потъне в забравата на упойката, и своя собствен, заслепяващ страх, че ще го отделят от нея.
Странно, помисли си той, имаше един момент, в който сякаш погледна собственото си тяло, лежащо върху операционната маса, някъде отвисоко, а докторите и сестрите бяха надвесени над него и се суетяха. После сякаш отново се върна в тялото си, но усещането бе толкова ярко, че остана. После си спомни още нещо — Ана, наведена над него, галеща и целуваща ръката му. След това нямаше други спомени Сигурно бе заспал.
Тя изглежда много изморена, помисли си Дениъл. Сетне осъзна колко стар и изтощен се чувства. Ядоса се на слабостта си и се опита да се поизправи и да седне, ала не можа. При това си усилие обаче докосна неволно бузата на Ана и тя моментално се събуди.
— Дениъл! — Пръстите й се преплетоха с неговите. За секунда видя на лицето й изписани страх, облекчение, болка, изтощение и сила. С огромно усилие на волята Ана потисна импулса си да отпусне глава на гърдите му и да се разплаче. — Дениъл, познаваш ли ме? — попита професионално тя, а гласът й бе така спокоен, както първият път, когато заговори с него.
Макар да му костваше усилие, той вдигна вежди.
— Защо, по дяволите, да не познавам собствената си жена, с която съм преживял петдесет години?
— Защо наистина — съгласи се Ана и притисна устни към неговите.
— Ще ти бъде по-удобно, ако дойдеш при мен в кревата — усмихна се Дениъл.
— Може би, по-късно — обеща тя и вдигна единия му клепач, за да разгледа окото му.
— Престани да ме разглеждаш и изследваш. Искам истински доктор — опита се да се намръщи Дениъл.
Ана натисна бутона на звънеца до леглото.
— Ясно ли виждаш?
— Виждам достатъчно добре това, което трябва да виждам. Например, че си толкова красива, колкото и първата вечер, когато танцувахме валс.
— Значи имаш халюцинации — отговори сухо Ана и се обърна към влязлата в стаята сестра. — Моля, съобщете на доктор Файнстайн, че господин Макгрегър е буден и иска истински доктор.
— Да, доктор Макгрегър.
— Обичам ги всички, когато те наричат така — промърмори Дениъл и затвори очи. — Какви са повредите, Ана?
— Беше контузен. Имаш три счупени ребра и…
— Не по мен. По колата — нетърпеливо я прекъсна той.
Като прехапа език, Ана скръсти ръце.
— Ето на, това е! Ти няма да се промениш никога. Чудя се защо ли толкова се тревожа за теб. И съжалявам, че повиках децата.
— Децата ли? — Светлината в очите му може и да не бе така ярка, както обикновено, но беше там. — Ти си повикала депата?
— Да, ала ще трябва да им се извиня за това.
— Те тук ли са?
Познаваше тактиката му много добре.
— Разбира се.
— Какво си мислела да правиш, бдение при мъртвеца ли?
— Трябва да сме подготвени за всичко, дори и за най-лошото. — Ана пооправи завивката му.
Той се намръщи, но успя да направи жест към вратата.
— Какво чакаш още, извикай ги!
— Те са у дома. Не им позволих да останат тук през нощта.
Устата му остана отворена.
— У дома, значи? Искаш да кажеш, че не са останали тук? Оставили са умиращия си баща на смъртния му одър и отишли да пият скоч?
— Да. Много са коравосърдечни, Дениъл. Метнали са се на баща си. Ето го и доктор Файнстайн. — Тя го потупа по ръката, като се упъти към вратата. — Ще ви оставя сами.
— Ана!
Тя спря и се усмихна.
— Да?
— Не се бави много.
Видя го такъв, какъвто винаги е бил — арогантен, властен и изискващ подчинение.
— Нима някога съм го правила?
Ана отиде в собствения си кабинет. Заключи вратата и избухна в ридания. Най-сетне си позволи лукса да се наплаче. Беше стискала тази буца в гърдите си цели двадесет и четири часа. И друг път бе плакала зад тази врата, загубвайки пациент. Сега плачеше от облекчение, което бе толкова голямо, че не можеше да бъде описано, и от любов, която бе толкова силна, че не можеше да бъде потисната. След това наплиска лицето си със студена вода и взе телефона.
— Ало — отговориха от другата страна.
— Кейн!
— Да, мамо, тъкмо щяхме да звъним. Как е татко?
— Иска да ви види. Страхува се, че сте му изпили уискито.
Синът й изруга и тя почувства облекчението в гласа му.
— Кажи му, че не сме пили нито глътка. Ти добре ли си?
— Страхотно. Моля те, нека Рина да ми донесе дрехи за преобличане.