— Приятно пътуване — дочу се Бет. — Дано интервюто излезе добро.
След десет минути Малъри Малоун прекоси чакалнята и се качи на самолета.
След петнайсет минути беше във въздуха. Тя отказа шампанското и портокаловия сок, но прие чаша чай. Мъжът до нея, изглежда, гореше от желание да си поговорят, но тя не му обърна внимание.
Прогони Самър Янг от ума си, извади записките си и отново прегледа въпросите, които щеше да зададе на интервюто.
Преди да се усети, полетът вече беше свършил. Отиде в тоалетната и напудри хубавия си, но малко големичък нос, сложи тъмнокафявото червило на устните си и среса късата си руса коса. Заради останалите пътници, тя не сложи парфюм на китките си и между гърдите.
Вгледа се в образа си в огледалото, чувствайки движението на самолета под краката си. Ето я, малката, обикновена Мери Малъри Малоун, нищожество от малко градче в Орегон, сега лети по-бързо от звука, на път да се срещне с един от най-богатите злодеи на света. Усмихна се. Понякога сама не си вярваше.
Малко по-късно премина през паспортните служби и се качи в чакащия я „Ролс“, за да се отправи към Лондон и луксозния хотел „Лейнсбъроу“, където щяха да й дадат просторен апартамент със собствен иконом.
„О, Мери Малъри, каза си тя, доста дълъг път измина от автобусите и зеления ръждясал шевролет“.
Глава 6
— Получаваш отличен за усилието, Професоре — заяви Росети шест часа по-късно, на път обратно към Бостън.
Бяха в едно крайпътно кафене и ядяха закуска или обяд. Не беше съвсем сигурен кое точно, защото вече беше загубил представа за времето.
— Благодаря. Не е кой знае какво, но поне имаме някакво подобие на образ.
Хари се вгледа в картината на убиеца, направена по описанието на рибарите. Бял мъж, тясно лице, голяма уста с тънки устни, широко чело, буйна тъмна коса. И втренчени очи, които бяха прогонили спомените на жертвата.
Четири часа упорит труд бяха необходими, за да изтръгнат от паметта на разтърсените от случилото се рибари беглите спомени за мъжа, когото бяха зърнали само за няколко секунди.
В началото те настояваха, че не си спомнят нищо: било прекалено тъмно, всичко станало прекалено бързо, той изчезнал едва ли не преди да забележат, че е там. Но Хари се захвана с тях, връщаше ги към мига, преди да видят момичето, към онези жизненоважни секунди, когато в паметта им е бил заснет образът на убиеца.
Беше им разказал какво е казала жертвата за очите на мъжа. Бяха се стреснали, когато разбраха, че това са били последните й думи. Бяха почтени момчета, имаха желание да помогнат. После Лачуел се беше хванал на работа и сега имаха вероятно описание.
„Средно висок, средно телосложение, прочете Хари отново, тясно лице, гладко избръснато. Изпъкнали очи и гъсти вежди. Гъста, тъмна коса, от онзи тип… стърчаща. В тъмни дрехи. Шофирал малък камион или пикап, тъмен на цвят“.
— Ще го сложат на първа страница на „Херълд“ и „Глоуб“, в сутрешните броеве на жълтите вестници, а може би и в националните.
Росети повдигна рамене. Не очакваше много от гласността.
— Ще видим до какво ще доведе, като се махнат маниаците, които ще се обадят заради един миг слава. И досадните стари дами, които са сигурни, че той се е криел в техния шкаф предната вечер.
Той отпи шумно кафето си и Хари го изгледа сърдито.
— Трябва да престанеш да пиеш това нещо. Стомахът ти сигурно е подплатен с кофеин.
— Помисли си само колко грозно ще изглеждам, ако доктор Блейк използва скалпела си върху мен.
— Ще го е страх да те отвори. Във вените ти тече кафе, а не кръв… Впрочем, ще прави аутопсия на Самър Янг в шест.
— Ще отидеш ли?
Хари кимна.
— Мене не ме брой, човече. Не понасям тази работа с отварянето на труповете, теглене на сърца и дробове и всички останали ужасии. Кажи ми, Професоре, какво въобще кара човек да става съдебен лекар?
— Това е наука. Без лекари като Блейк може да не научим какво точно се е случило. Той е детектив, само че върши работата си след смъртта.
Росети потръпна.
— Да, добре, но аз все пак ще остана при живите.
Хари се разсмя.
— Не и ако продължаваш да пиеш това кафе.
— Е, и какво? А като си говорим за здраве, кога точно си се хранил истински? Нямам предвид при Руби.
Хари се замисли.
— Преди три седмици. В компанията на много приятна жена, която ти не познаваш, така че няма да си правя труда да ти казвам името й, и на която се очакваше да се обадя отново.