— Божичко — въздъхна Джон. — Ужасна бъркотия. Колко много боклуци.
Телефонът иззвъня отново. Беше портиерът, който съобщи, че е запазил места в спалния вагон за следващата нощ, също и за колата.
— Вижте — Лора грабна телефона, — можете ли да ангажирате едно място за днешния обеден самолет Венеция-Лондон? За мене. Налага се единият от нас да се прибере тази вечер вкъщи. Съпругът ми ще тръгне утре с колата.
— Чакай, остави — прекъсна я Джон. — Не е необходимо да изпадаш в паника. Двайсет и четири часа не са чак от такова голямо значение.
От тревогата лицето й бе станало като платно. Обърна се към него почти обезумяла.
— За тебе може би, но не и за мен. Изгубих едно дете, няма да рискувам и другото.
— Добре, скъпа, добре…
Той протегна ръка към нея; но Лора нервно я отблъсна и продължи да дава нареждания на портиера. Джон се зае с багажа. Нямаше смисъл да говори. По-добре да е тъй, както тя иска. Разбира се, можеха и двамата да заминат със самолет и после, след като всичко се оправи и Джони се почувствува по-добре, той щеше да дойде и да се прибере с колата през Франция, както сега на идване. Всъщност изморителен и ужасно скъп вариант. Не, по-добре беше Лора да замине със самолет, а той да се качи с колата на влака в Милано.
— Бихме могли и двамата да вземем самолета — започна Джон предпазливо, обяснявайки неочакваното си хрумване, но тя не искаше и да чуе.
— Това наистина ще бъде глупаво — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Какъв е смисълът? Аз ще бъда там още тази вечер, а ти просто ще ме последваш с влака. А и ще имаме нужда от колата, като ходим до болницата. Ами багажът? Не можем да си заминем и да оставим всичко тук.
Разбира се, че доводите й бяха разумни. Това беше глупава идея. Но нали и той се безпокоеше за Джони, и то не по-малко от нея, макар че нямаше да си го признае.
— Слизам долу при портиера — съобщи Лора. — Винаги се стараят повече, когато човек им седи на главата. Всичко, от което се нуждая тази вечер, е прибрано. Ще си взема само пътната чанта. Останалото ще докараш с колата.
Пет минути след като излезе от стаята, Лора му позвъни по телефона.
— Скъпи, нещата се наредиха чудесно. Портиерът ми е запазил място в някакъв чартърен самолет, който излита от Венеция след по-малко от час. След десетина минути специален катер ще вземе пътниците направо от Сан Марко. Някой се бил отказал. Ще бъда на летище Гетуик след по-малко от четири часа.
— Веднага слизам — каза й Джон.
Тя стоеше на рецепцията. Вече не изглеждаше тревожна и измъчена, а излъчваше решителност. Бе тръгнала към целта. На него все още някак му се щеше да заминат заедно. Непоносимо му бе да остане във Венеция, след като нея вече нямаше да я има. Мисълта, че ще трябва да шофира до Милано, да прекара една тъжна нощ сам в някой хотел, а после пък следващата нощ да дреме часове наред във влака — всичко това го потисна изведнъж, да не говорим за тревогата му около Джони. Отидоха заедно до пристана на Сан Марко. Кеят блестеше, светнал след дъжда. От лекия ветрец по сергиите пощенските картички, шалчетата и сувенирите потрепваха. Туристите бяха в стихията си. Разхождаха се доволни, предстоеше им един прекрасен ден.
— Ще ти позвъня тази вечер от Милано — каза й той. — Предполагам, че семейство Хил ще те подслонят. А ако си в болницата, ще ми съобщят новините. Ето това там сигурно е групата за чартърния полет. Побързай, те ще се радват, ако им окажеш някакво внимание!
Пътниците вървяха по пристана към чакащия катер. По ръчния им багаж имаше лепенки с британския флаг. Повечето бяха на средна възраст и както изглеждаше, ги водеха двама методистки свещеници. Единият от тях пристъпи към Лора, подавайки й ръка, и усмивката му разкри блестящ ред изкуствени зъби.
— Вие вероятно сте дамата, която ще лети заедно с нас обратно към дома. Добре дошли на борда сред членовете на нашето братство. Всички много се радваме да се запознаем с вас. Жалко, че нямахме място и за половинката ви.
Лора се завъртя бързо и целуна Джон. Едно потрепване в края на устните й издаваше, че я напушва смях.
— Има голяма опасност да запеят химни — прошепна тя. — Грижи се за себе си, половинката ми. Обади ми се довечера.
Кормчията даде знак с някаква смешна тромбичка, закрепена за сирената. Миг след това Лора слезе по стъпалата, качи се на катера и застанала сред тълпата от пътници, му замаха с ръка. Червеното й палто се открояваше като весела кръпка на фона на облечените в по-тъмни дрехи хора край нея. Катерът изсвири още веднъж и се отдели от пристана, а Джон стоеше и гледаше, усещайки как сърцето му се изпълва с чувство за огромна загуба. Обърна се и тръгна към хотела. И макар че денят бе прекрасен, той вървеше мрачен, дори не го забелязваше.