Няма нищо по-тъжно от една току-що напусната стая, помисли си Джон, когато се прибра и се огледа, особено, ако в нея все още не са изчезнали следите от доскорошните обитатели. Куфарите на Лора на леглото, другото палто, което бе оставила. Прах от пудра върху тоалетката. Книжна салфетка, изцапана с червило, хвърлена в кошчето за боклук. Дори една стара докрай изстискана туба от паста за зъби, захвърлена на стъклената полица над мивката. През отворения прозорец пак долиташе шумът от движението по Канале Гранде, ала Лора я нямаше, за да се вслуша в него или да се надвеси навън от малкия балкон. Удоволствието от тези мигове се бе изпарило. Животът наоколо не го вълнуваше вече.
Джон прибра багажа и слезе долу да плати сметката. Администраторът приемаше нови туристи. На терасата отвън седяха хора и четяха вестници — предстояха им куп преживявания през новия слънчев ден. Реши да обядва рано, тук, в познатата обстановка на хотелската тераса, и след това да каже на портиера да отнесе багажа до едно от корабчетата, които пътуваха директно от Сан Марко до Порта Рома, където бяха оставили колата. Готов бе да се нахвърли върху количката с ордьоври — нали предишната вече не беше успял почти нищичко да хапне. Но дори тук имаше промяна. Главният келнер, с когото се бяха сприятелили, бе в почивка, а масата, на която обикновено сядаха, бе заета от някакви новодошли — младоженци, каза си той с раздразнение, съдейки по това колко са весели и какви усмивки си разменят. Заради тях го настаниха на някаква странична масичка с един стол, скрита зад сандъче с цветя.
Сигурно вече лети на път за дома, помисли си Джон и се опита да си представи как, седнала между двамата свещеници, Лора несъмнено им обяснява за Джони и за болницата и кой знае още какво. Eто, че най-сетне близначките медиуми, пожънали такъв успех, щяха да покротуват малко. Желанията им щяха да се сбъднат.
Обядът свърши и той реши, че няма защо да стои на терасата с чаша кафе. Искаше да се махне колкото може по-бързо, да вземе колата и да тръгне за Милано. Сбогува се със служителите от рецепцията придружен от носача, който бе натрупал багажа на една количка, се отправи отново към пристана. Когато се озова на корабчето с багажа, струпан до него сред тълпата блъскащи се хора, той за миг изпита болка, че напуска Венеция. Кога и дали въобще някога щяха да дойдат отново тук? Догодина… след три години… За първи път я бяха зърнали през медения месец преди близо десет години, после дойдоха повторно, просто минаха оттук преди да отплават на едно пътешествие с кораб, и сега тези провалени десет дни, приключили тъй ненадейно.
Водата блестеше на слънцето, сградите просто грееха, облени от светлина, туристи с тъмни очила се разхождаха тържествено напред-назад по бързо отдалечаващия се кей. Терасата на техния хотел се изгуби от погледа му, а корабчето цепеше срещу течението и пенеше водите на канала. Колко много впечатления трябваше да запечати паметта — познатите интересни фасади на сградите, балконите, прозорците, почти залетите от водата долни стъпала на рушащите се дворци. Ами малката червена къща, където е живял Д’Анунцио, и градината край нея — „нашата къщичка“, така я бе нарекла Лора и наистина си представяше, че е тяхна. А ето че много скоро корабчето щеше да завие наляво по прекия път към площад Рим и той няма да може да види най-хубавата част от канала — Риалто, другите дворци.
Срещу тях надолу по течението се движеше друго, претъпкано с пътници корабче. В кратък миг на безразсъдство му се прииска сега да е в него, сред щастливите туристи, които тепърва се отправят към Венеция и им предстои да видят всичко онова, което бе оставил зад себе си. И в този миг, там, на другото корабче, той я видя. Лора. Бе облечена в червеното си палто, близначките до нея, енергичната сестра й говореше сериозно, а Лора, с развята от вятъра коса, ръкомахаше с печален израз на лицето. Втренчи се изумен; това бе толкова невероятно, че от объркване не се сети нито да извика, нито да махне, ала те тъй и не биха го чули или видели, защото неговото корабче беше вече отминало и се отдалечаваше в противоположната посока.
Какво, по дяволите, се бе случило? Ако са отложили чартърния полет и самолетът просто не е отлетял, защо Лора не му бе телефонирала в хотела? И какво общо имаха с тази работа близначките, дявол да ги вземе? Съвпадение ли беше? Дали пък не ги бе срещнала на летището? И защо изглеждаше толкова разстроена? Той никак не можеше да си обясни всичко това. Може би въобще са отменили полета? Лора, разбира се, би се върнала веднага в хотела, предполагайки, че ще го намери там — естествено с намерението в края на краищата да пътува с него до Милано и да се качи на влака на следващата вечер. Каква ужасна бъркотия! Единственото нещо, което можеше да направи, бе да се обади в хотела, щом корабчето пристигне на площад Рим, и да й каже да чака — той щеше да се върне и да я вземе. А тези отвратителни сестри, които си пъхаха носа навсякъде, наистина да вървят по дяволите.