Когато корабчето стигна до пристана, настъпи обичайното безредие. Трябваше да намери носач, който да му свали багажа и да го изчака, докато сам той търси телефон. Взе да рови за дребни пари, после се забави още повече, докато намери номера. Най-сетне успя да се свърже и за щастие от рецепцията му отговори администраторът, когото познаваше.
— Вижте, получи се някакво неприятно объркване — започна Джон и се опита да му обясни, че в този момент Лора се връща обратно в хотела, че я е видял с две приятелки на едно от корабчетата. Помоли администраторът да й предаде, че трябва да го изчака, понеже той ще се върне да я вземе веднага с първия транспорт. — Във всички случаи я задръжте — каза Джон. — Ще бързам колкото мога.
Администраторът разбра всичко много добре и Джон затвори телефона.
Слава богу, че Лора не се бе появила, преди той да се обади по телефона, защото щяха да й кажат, че тръгнал за Милано. Носачът чакаше с багажа и най лесното бе да отиде с него до гаража, да предаде всичко на дежурния там, с уговорката, че до един час ще пристигне с жена си да приберат колата. После Джон отиде пак на пристана и зачака следващото корабче за Венеция. Минутите течаха бавно и той продължаваше да се чуди какво ли е станало на летището и защо Лора не е позвънила по телефона. Какъв смисъл имаше да налучква сега? Тя ще му разкаже всичко в хотела. Едно беше сигурно: нямаше да позволи на сестрите да им се качват на главите и да ги забъркват в своите щуротии. Дори си представи как Лора казва, че те също са изпуснали самолета си, предлага да ги закарат с колата до Милано.
Най-накрая моторът на корабчето изпухтя край пристана и Джон се качи. Какво неочаквано развитие на нещата — щеше да мине наново покрай познатите места, с които тъй носталгично се бе сбогувал току-що! Само че този път дори не се оглеждаше наоколо, така бе погълнат от мисълта да стигне колкото може no-скоро. Никога не бе виждал толкова много хора на Сан Марко, следобедните тълпи едва се разминаваха, личеше си, че всеки е изпълнен с желание за приятно прекарване.
Когато стигна до хотела и мина през летящата врата, той очакваше да види Лора, а може би и сестрите във фоайето наляво от входа. Ала тя не беше там. Отиде до рецепцията. Служителят, с когото бе говорил по телефона, приказваше с управителя.
— Съпругата ми пристигна ли? — попита Джон.
— Не, сър, все още не.
— Необяснимо наистина. Дали пък не е минала, без да я видите?
— Невъзможно, сър. Стоя тук, откакто ми се обадихте по телефона в два без петнайсет. Не съм напускал рецепцията.
— Просто не разбирам. Тя беше на едно от корабчетата, които минават покрай Академията. Пристигнала е на Сан Марко пет минути по-късно и трябва да е дошла тук.
Служителят изглеждаше смутен.
— И аз не знам какво да ви отговоря. Казвате, че синьората била с приятелки?
— Да. Познати. Две дами, с които се запознахме вчера в Торчело. Изненадах се, когато я видях с тях на корабчето, и разбира се, предположих, че полетът е отменен, а тя случайно ги е срещнала на летището и е решила да се върне тук с тях, за да ме свари, преди аз пък да потегля.
По дяволите, какво ставаше с Лора? Минаваше три. От Сан Марко до хотела пътят бе само няколко минути.
— Може би синьората е отишла с приятелките си в техния хотел. Знаете ли къде са отседнали?
— Не — отговори Джон. — Нямам и представа. Освен това не знам дори имената на тези дами. Те бяха сестри, всъщност близначки, изглеждаха съвсем еднакво. Но както и да е, защо няма да дойде тук, а ще отива в техния хотел?
Вратата се отвори — не беше Лора. Двама души, пребиваващи в хотела.
Управителят се намеси в разговора.
— Вижте какво мисля да направя. Ще телефонирам на летището и ще проверя какво е станало с полета. Тогава поне нещо ще разберем — предложи той и се усмихна, с което искаше да се извини. В работата им с туристите обикновено не ставаха грешки.
— Да, моля ви — настоя Джон. — Добре е да знаем какво се е случило там.
Запали цигара и закрачи напред-назад из фоайето. Каква отвратителна бъркотия. И колко неприсъщо за Лора да не съобрази. Нали знаеше плановете му да отпътува за Милано веднага след като обядва — ами че той можеше да тръгне и по-рано. Но ако полетът е бил отменен, тя естествено щеше да телефонира още щом пристигне на летището. Стори му се, че управителят говори страшно дълго по телефона. Изглежда, трябваше да го свържат с някакъв друг номер, толкова бързо ломотеше на италиански, че Джон нищичко не можа да разбере. Най-сетне човекът остави слушалката.