— Не мога да си обясня какво е станало, сър. Чартърният самолет е излетял по разписание с всички предвидени пътници. Доколкото можаха да ми кажат, не е имало никаква пречка. Вероятно синьората просто е променила решението си. — Сега той се усмихна още по-смутено.
— Променила решението си — повтори Джон. — Но защо го е направила? Тя толкова искаше да се прибере у дома още тази вечер.
Управителят вдигна рамене.
— Знаете какви са жените, сър. Вашата съпруга може да е помислила, че в края на краищата е по-добре да вземе с вас влака за Милано. Уверявам ви, че пътниците за този полет бяха много порядъчни хора, а и самолетът е „Каравел“, съвсем сигурна машина.
— Разбирам — прекъсна го нетърпеливо Джон. — Ни най-малко не виня вашата работа. Просто не мога да си обясня какво я е накарало да промени решението си. Дали пък причината не се крие в срещата с тези две дами?
Управителят мълчеше. И той се чудеше какво да каже. Администраторът изглеждаше не по-малко загрижен.
— Възможно ли е — позволи си да запита той — да сте направили грешка, да сте се припознали, а всъщност синьората да не е била на корабчето?
— Не, невъзможно — отвърна Джон — жена ми беше, напълно съм сигурен в това. Беше с червеното си палто, без шапка, точно както тръгна оттук. Видях я тъй ясно, както сега виждам вас. Готов съм да се закълна в това.
— Жалко — отбеляза управителят, — че не знаем нито как се казват двете дами, нито пък името на хотела, в който са отседнали. Казвате, че вчера сте се видели с тях в Торчело?
— Да… съвсем за малко. Но те не бяха отседнали там. Поне аз така си мисля. Всъщност след това ги видяхме още веднъж, когато вечеряхме във Венеция.
— Извинете… — Пристигаха нови туристи с багаж, които трябваше да бъдат настанени, и се налагаше администраторът да се занимае с тях.
Съвсем отчаян Джон се обърна към управителя:
— Смятате ли, че има смисъл да телефонираме в Торчело? Може би хората в хотела знаят как се казват дамите или къде са отседнали във Венеция.
— Да опитаме — отговори управителят. — Надеждата е малка, но все пак да опитаме.
Джон отново закрачи нервно, като през цялото време не изпускаше от поглед вратата, надявайки се, молейки се да зърне червеното палто и във фоайето да нахълта Лора. Последва втори, безкрайно дълъг телефонен разговор — този път между управителя и някакъв служител от хотела в Торчело.
— Обяснете им, че става дума за две сестри — рече Джон, — две възрастни дами, облечени в сиво, съвсем еднакви. Едната е сляпа — добави той.
Човекът кимна. Очевидно даваше подробно описание. Сетне затвори телефона и доста скептично поклати, глава:
— Управителят в Торчело каза, че добре си спомня двете дами, но те били там само за обяд. Не е разбрал как се казват.
— Значи това е. Не ми остава нищо друго, освен да чакам.
Джон запали трета цигара, излезе на терасата и там отново взе да снове напред-назад. Вперил очи в канала, той се взираше в хората по палубите на минаващите корабчета, в моторните лодки, дори в носещите се бавно гондоли. Ръчният му часовник отмерваше минутите, но от Лора нямаше никаква следа. Започна да го тормози едно ужасно предчувствие, че това някак си е било предварително уговорено, че Лора въобще не е имала намерение да пътува със самолета, че снощи в ресторанта се е споразумяла със сестрите. „О, боже — помисли си той, — та това е невъзможно, почвам да полудявам…“ И все пак защо, защо? Не, по-правдоподобно бе срещата на летището да е била случайна. С някакъв невероятен довод те са успели да убедят Лора да не се качва на самолета, направо са й попречили, разбъркали са й главата с някое от своите видения, да речем, че самолетът ще катастрофира, че трябва да се върне с тях във Венеция. И в неуравновесеното състояние, в което се намираше, Лора е решила, че са прави, безусловно е повярвала на всичко.
Но ако не грешеше в тези предположения, защо не се бе върнала в хотела? Къде се беше дянала? Стана четири часът, четири и половина, по водната повърхност вече не играеха слънчеви отблясъци. Джон се върна пак в рецепцията.
Служителят бе сериозно загрижен.
— Наистина, сър — каза той, — сигурно се тревожите много. Може би ще е по-разумно тази вечер да преспите тук.
Джон махна безпомощно с ръка:
— Сигурно, да, не знам. Може би…
Излезе навън и тръгна към площад Сан Марко. Надзърна във всеки един от магазините под колонадите, прекоси десетина пъти площада, мина между масите пред „Флориан“ и пред „Куадри“, с мисълта, че червеното палто на Лора и забележителната външност на сестрите не могат да убягнат от погледа дори сред тази движеща се тълпа. Ала от тях нямаше и следа. После се смеси с купувачите на Мерчерия, като едвам се разминаваше с хората, които се шляеха безцелно, бутаха се или зяпаха по витрините, и през цялото време инстинктът му подсказваше, че това е безсмислено, че те няма как да бъдат тук. Лора не би изпуснала нарочно самолета, за да се върне във Венеция с тази цел. И дори да го бе направила поради някаква причина, която въображението му беше безсилно да отгатне, тя естествено би трябвало да се върне най-напред в хотела, за да го намери.