Не му оставаше друго, освен да опита да открие сестрите. Хотелът им можеше да бъде един от стотиците хотели и пансиони, разпръснати из цяла Венеция, можеше дори да се окаже от другата страна в Дзатере или още по-нататък — в Джуидека. Последните две места изглеждаха по-малко вероятни. Сигурно са отседнали в малък хотел някъде около „Сан Дзакария“, близо до ресторанта, където вечеряха снощи. Сляпата едва ли би ходила на дълги разстояния, при това вечер. Колко глупаво е, че не се бе сетил по-рано. Отдалечи се бързо от ярко осветения търговски център по посока на малкия квартал с тесни улички, където се бяха озовали предната вечер. Веднага откри ресторанта, ала все още не бе отворено и келнерът, който нареждаше масите, му беше непознат. Джон поиска да говори с шефа, келнерът потъна в задната част на ресторанта и след минута-две се върна заедно със собственика — несресан, по риза, явно обезпокоен в неудобен момент, преди да е успял да се спретне както подобава.
— Снощи вечерях тук — заобяснява Джон. — Имаше две дами, които седяха ей на онази маса. — Той посочи към ъгъла.
— Искате да запазите масата за тази вечер? — попита собственикът.
— Не — каза Джон. — Не, там имаше две дами снощи, две сестри, due sorelle, близначки, gemelle. — Дали така бе на италиански близначки? — Две дами, sorelle vecchie.
— Да, да — рече мъжът, — si, si, signore, la povera signоrina. — Той сложи ръце на очите си, за да му подскаже за сляпата. — Да, спомням си.
— Знаете ли как се казват? — попита Джон. — Къде са отседнали? Непременно трябва да ги намеря.
Собственикът разтвори безпомощно ръце.
— Съжалявам много, синьор, не знам имената на дамите, идваха тук един-два пъти, но не казаха къде са отседнали. Може би, ако вие дойдете тази вечер, и те ще бъдат. Искате ли да запазите маса?
Той започна да предлага една след друга различни маси с надеждата, че някоя ще се хареса на евентуалния клиент, но Джон поклати глава.
— Благодаря ви, не. Не съм решил още къде да вечерям. Извинете за безпокойството. Ако случайно дамите дойдат… — Джон замълча, после добави: — Всъщност може би ще се върна по-късно. Не съм сигурен.
Собственикът се поклони и го придружи до входа.
— Венеция е мястото, където се срещат хора от цял свят — каза той усмихнато. — Може би ще намерите приятелките си тази вечер.
Какви ти приятелки! Джон излезе на улицата. По-скоро похитителки… Безпокойството се бе превърнало в уплаха, в страх. Нещата съвсем не бяха в ред. Тези жени са пипнали Лора, използвали са това, че се поддава на внушения, и са я предумали да отиде с тях или в хотела им, или някъде другаде. Дали да не се обади в консулството? Къде ли се намираше то? Какво да каже, като отиде там? Тръгна напред безцелно и се озова също като предната вечер на улици, които, не познаваше. Изведнъж застана пред висока сграда с надпис: „Questura“. „Точно това ми трябва — рече си той. — Какво чакам още, нещо се е случило, ще вляза!“
Вътре сновяха полицаи в униформа, по всичко личеше, че тук не стоят без работа. Джон се обърна към един служител, седнал зад стъклена преграда, и го попита дали има някой, който говори английски. Човекът посочи стълбите насреща. Той се качи и влезе в една врата отдясно. Вътре видя мъж и жена, които седяха и чакаха. С облекчение отбеляза, че са сънародници — туристи, очевидно съпрузи, изпаднали в някакво затруднение.
— Елате да седнете — покани го мъжът. — Чакаме от половин час, крайно време е да ни обърнат внимание. Каква страна! У нас не биха ни оставили така!
Джон взе предложената цигара и седна на един стол до тях.
— Какви неприятности имате?
— Откраднаха чантата на жена ми в един от магазините на Мерчерия — обясни мъжът. — Тя я остави само да погледне нещо, и няма да повярвате, в миг просто чантата изчезна. Аз мисля, че ще е някой джебчия, а тя твърди, че било момичето от щанда. Ама кой знае? Тия макаронаджии всичките са от един дол дренки. Както и да е, убеден съм, че няма да я видим вече. Вие пък какво сте загубили?