— Откраднаха ми куфара — излъга бързо Джон. — Имах някои важни документи в него.
Какво да им обясни? Че е загубил жена си? Дори не знаеше откъде да започне…
Мъжът кимна съчувствено.
— Нали ви казах, всичките са от един дол дренки. Лошото е, че те няма да си дадат труд да мислят за нашите ядове, докато онзи убиец е на свобода. Нали сега него се опитват да хванат.
— Убиец ли? Какъв убиец?
— Нима не сте чули? — Мъжът го погледна изненадан. — Във Венеция не говорят за нищо друго. Пише във всички вестници, съобщават по радиото, има го дори и в английските вестници. Ужасна работа. Миналата седмица била намерена една жена с прерязано гърло, после един турист, а тази сутрин открили някакъв старец, убит с нож по същия начин. Предполагат, че е някой маниак, защото както изглежда, няма никакви подбуди. Отвратително е, че се случва точно във Венеция, и то през туристическия сезон.
— С жена ми никога не четем вестници, когато сме на почивка — заяви Джон. — А и много-много не даваме ухо на клюките в хотела.
— Съвсем разумно постъпвате — засмя се мъжът. — Бихте могли да си развалите почивката, особено ако съпругата ви е нервна. Всъщност за нас вече няма значение, утре си тръгваме. Не може да се каже, че раздялата с това място ще ни натъжи, нали, мила? — обърна се към жена си той. — Венеция е западнала, откакто бяхме тук последния път. А изчезването на чантата пък вече прехвърля всички граници.
Вратата на вътрешната стая се отвори и един полицейски служител с по-висок чин покани събеседника на Джон и неговата съпруга да влязат.
— Бас държа, че няма да направят нищо — промърмори туристът, като намигна на Джон, и влезе заедно с жена си в стаята.
Вратата се затвори след тях. Джон изгаси цигарата си и запали нова. Обладан бе от странно усещане за нереалност. Запита се какво прави тук, каква полза има от това. Нещо го караше да мисли, че Лора не е вече във Венеция, че е изчезнала, може би завинаги, с тези отвратителни сестри. Никога нямаше да я открият. И както двамата уж бяха просто съчинили фантастичната история за близначките, когато за първи път ги видяха в Торчело, така щеше да се окаже, по силата на някаква кошмарна логика, че измислицата се подкрепя с факти; тези жени наистина бяха прикрити мошеници, вероятно мъже с престъпни намерения, конто примамваха доверчиви хора и сетне издевателстваха над тях. А може би бяха дори убийците, които полицията сега диреше напразно. Би ли могъл някой да заподозре две възрастни жени с почтена външност, които живеят кротко в някой второкласен пансион или хотел? Той угаси цигарата си недопушена. „Това — помисли си Джон — трябва да са първите симптоми на някаква лудост — мания за преследване. Ето как хората окончателно се побъркват.“ Погледна часовника си. Беше шест и половина. По-добре да сложи край на всичко, на безсмисленото висене тук в полицейското управление и да се хване за мъничкото здрав разум, който му е останал. Трябваше да се върне в хотела, да поръча разговор с училището в Англия и да попита какви са последните новини за Джони. Въобще не се бе сещал за горкия Джони, откакто съзря Лора на корабчето.
Но бе твърде късно. Вътрешната врата се отвори и съпрузите излязоха.
— Ала-бала, както и очаквах — каза мъжът тихичко на Джон. — Щели да направят каквото могат. Не дават голяма надежда. Толкова много чужденци имало във Венеция и видите ли, до един крадци! За местните и дума да не става. Нямали те сметка да крадат от клиентите. Е, дано вие имате повечко късмет!
Той кимна, жена му се усмихна и си тръгнаха. Джон последва полицейския служител.
Неизбежните формалности. Име, адрес, паспорт. Продължителност на престоя във Венеция и т. н., и т. н. После дойде ред на конкретните въпроси и Джон, по чието чело бе избила пот, се впусна в своята безкрайна история. Запознанството със сестрите, срещата в ресторанта, душевното състояние на Лора след смъртта на детето им и податливостта й на внушения, телеграмата за Джони, решението да пътува с чартърен самолет, заминаването й и нейното неочаквано, необяснимо връщане. Когато свърши, се чувствуваше така изтощен, сякаш бе шофирал десет часа, без да спира, непосредствено след тежък грип. Човекът, който го разпитваше, говореше отлично английски, но със силен италиански акцент.
— Казвате — започна той, — че съпругата ви е била неуравновесена в резултат на тежкото сътресение и това се е забелязвало по време на пребиваването ви тук, във Венеция?
— Хм, да — отговори Джон, — всъщност беше доста зле. Почивката, изглежда, не й подействува особено благоприятно. Едва след като вчера се запозна с тези две жени в Торчело, настроението й се промени. Напрежението като че ли изчезна. Тя беше готова, струва ми се, да се хване и за сламка, а убеждението, че нашата дъщеричка я закриля като че ли поне външно я върна към нормалното й състояние.