— Естествено — отбеляза полицейският служител, — при тези обстоятелства. Но несъмнено снощната телеграма е донесла допълнителна тревога и на двама ви.
— Да, разбира се. Точно затова решихме да се върнем у дома.
— Някакви спорове? Различия в становищата?
— Никакви. Бяхме напълно единодушни. Аз само съжалявах, че не можем да тръгнем заедно с чартърния самолет.
Полицейският служител кимна.
— Представете си, че съпругата ви внезапно е изпаднала в амнезия, а срещата с дамите е била нещо като просветление и тя е потърсила подкрепа от тях. Вие ги описахте с голяма точност и аз мисля, че няма да бъде трудно да ги открием. Междувременно е добре да се върнете в хотела си, а ние ще се свържем с вас веднага щом научим нещо.
„Поне ми повярваха — помисли си Джон. — Не ме сметнаха за откачен, който е съчинил всичко и просто им губи времето.“
— Вие разбирате — каза той, — че съм ужасно разтревожен. Тези близначки могат да имат и престъпни намерения спрямо жена ми. Носят се какви ли не слухове…
Едва тогава полицейският служител се усмихна.
— Моля ви, не се безпокойте. Убеден съм, че всичко ще се изясни.
„Дотук добре — помисли си Джон, — но какво ще се изясни, за бога?“
— Простете — рече той, — че ви отнех толкова много време. Особено сега, когато полицията е тъй заета със залавянето на вилнеещия из града убиец.
Каза го нарочно. Нямаше нищо лошо в това да даде на този човек да разбере, че независимо от догадките и разсъжденията на хората в полицията между изчезването на Лора и онази ужасна история може и да има някаква връзка.
— А, онзи убиец ли имате предвид? — каза полицейският служител, като стана. — Надяваме се, че ще бъде хванат много скоро.
Увереността му трябваше да вдъхва чувство за сигурност. Ето на — убийци, изчезнали съпруги, загубени чанти — за всичко това имаше кой да се погрижи. Ръкуваха се за довиждане. Джон излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Може би, мислеше си той, докато вървеше бавно към хотела, човекът е прав. Лора внезапно е изпаднала в амнезия и сестрите, които са се случили на летището, са я върнали обратно във Венеция, естествено в техния хотел, защото не е могла да си спомни къде тя и Джон са отседнали. Може би дори сега и те се опитваха да разберат нещо. Добре, че полицията бе уведомена. Господи, дано най-сетне да разрешат загадката. В този момент той искаше само да се стовари на някое легло с чаша уиски и да позвъни в училището на Джони. Пиколото го качи с асансьора и го въведе в скромна стая на четвъртия етаж в задната част на хотела — гола, невзрачна, със затворени капаци, пропита с миризмата на кухня, идеща от вътрешния двор.
— Поръчайте да ми донесат голямо уиски — каза Джон на момчето. — И нещо газирано.
Когато остана сам, мушна лицето си под студения кран на мивката и с облекчение забеляза, че малкото хотелско сапунче му действува освежително. Захвърли обувките си, метна палтото на гърба на стола и се просна на леглото. От нечие радио гърмеше стара, вече поизтъркана песен, която преди години Лора харесваше много. „Обичам те, любов моя…“ Той се пресегна към телефона, вдигна слушалката и поиска да го свържат с Англия. После затвори очи, а през това време упоритият глас повтаряше: „Обичам те, любима моя… За теб непрестанно мисля аз…“
Ето, че на вратата се почука. Беше келнерът с питието. Ледът бе малко, едва ли можеше да го освежи, но той отчаяно се нуждаеше от алкохола. Изгълта го без газираната вода и след няколко минути дойде облекчението, гнетящото го чувство бе притъпено, заместено макар и за кратко от някакво успокоение. Телефонът иззвъня. „Ето — помисли си, подготвяйки се за съкрушителния удар, — това е краят — Джони умира, а може и да е вече мъртъв. Ами ако наистина е така, значи край на всичко. Проклета Венеция, да потъне дано…“
Телефонистката му каза, че има връзка, и след миг той чу гласа на мисис Хил на другия край на линията. Вероятно й бяха съобщили, че звънят от Венеция, защото тя вече знаеше с кого говори.
— Ало? О, толкова се радвам, че позвънихте. Всичко е наред. Джони е опериран, хирургът реши по обяд, че е по-добре да го оперира, вместо да чака, и всичко мина успешно. Джони скоро ще бъде съвсем здрав. Не бива да се безпокоите повече, спете спокойно.
— Слава богу — отговори той.
— Разбирам какво ви е. И ние тук едва сега си отдъхнахме. Момент, почакайте да говорите със съпругата си.