Смъкна се до партерния етаж и влезе направо в бара, ужасно притеснен, с чувството, че всички знаят неговия случай. Представяше си как го поглеждат и си казват: „Ето го този, дето жена му изчезнала.“ За щастие заведението бе пълно и не видя нито едно познато лице. Дори мъжът зад бара беше един от помощниците, който досега не му бе сервирал. Джон пресуши чашата с уиски и хвърли поглед към главното фоайе. В момента на рецепцията нямаше никой. Видя гърба на управителя, който бе застанал на прага на една от служебните стаи и говореше с някого. Без много да мисли, като подгонен от страх, Джон прекоси фоайето, изниза се през вратата и се озова на улицата.
„Ще вечерям — реши той — и после ще се върна и ще ги потърся. По-лесно ще ми бъде, като сложа нещо в стомаха.“
Влезе в близкия ресторант, където един-два пъти се бяха хранили с Лора. Вече не биваше да се отдава на мрачни мисли. Нали тя беше в безопасност? Кошмарът бе останал зад него. Сега можеше да се нахрани с удоволствие, макар че нея я нямаше, и да си мисли как тя прекарва вечерта — малко скучно, но и спокойно — в компанията на семейство Хил, как ще си легне рано и на другата сутрин ще отиде в болницата, за да бъде при Джони. Джони бе също в безопасност. Край на тревогите. Оставаха само тези неудобни обяснения и извинения пред управителя на хотела.
Имаше нещо приятно в това да седи сам, непознат, на ъгловата маса в малкия ресторант, поръчал телешко по марсилски и половин бутилка „Мерло“. Ядеше бавно и с удоволствие, но всичко беше някак си като в мъгла, усещането за нереалност не бе го напуснало. Разговорът на хората от съседната маса му действуваше успокоително, подобно на тиха музика.
Когато те станаха и си тръгнаха, видя, че стенният часовник показва почти девет и половина. Нямаше смисъл да отлага повече нещата. Изпи кафето си, запали цигара и плати сметката. Всъщност, мислеше той, докато вървеше обратно към хотела, управителят би трябвало да почувствува голямо облекчение, като разбере, че всичко е наред.
Първото нещо, което забеляза, щом влезе, бе едни мъж в полицейска униформа. Той стоеше на рецепцията и разговаряше с управителя. Администраторът също беше там. Те се обърнаха и по лицето на управителя се изписа облекчение.
— Ето го! Убеден бях, че синьорът не е отишъл далеч. Нещата се придвижват, синьор. Двете дами са намерени и са били така любезни да се съгласят да отидат с полицая в управлението.! Ако тръгнете веднага за там, този господин ще ви придружи. Джон се изчерви.
— Създадох толкова неприятности на всички — каза той. — Исках да ви съобщя, преди да изляза да вечерям, но ви нямаше на рецепцията. Работата е в това, че се свързах със съпругата си. Тя все пак е пристигнала в Лондон със самолета, говорих с нея по телефона. Оказа се, че е станала голяма грешка.
Управителят бе озадачен.
— Синьората е в Лондон? — повтори той. После спря и заговори бързо на италиански с полицая. — Както разбирам, дамите твърдели, че тази сутрин са излизали само за малко, отишли да си купят някои неща — обърна се отново към Джон управителят. — Тогава кого е видял синьорът на корабчето?
Джон вдигна рамене и поклати глава.
— Много необяснима грешка от моя страна. И аз все още не мога да разбера. Очевидно не съм видял нито жена си, нито двете дами. Страхотно съжалявам.
Отново заговориха на италиански, още по-бързо, Джон забеляза, че администраторът го наблюдава с любопитство. Управителят явно се извиняваше на полицая от името на Джон. Полицаят изглеждаше раздразнен и повиши глас, от което управителят се притесни. — Цялата история несъмнено бе създала грижи на много хора, да не говорим за двете нещастни сестри.
— Вижте — подхвана Джон, прекъсвайки потока от думи, — бихте ли казали на полицая, че ще отида с него в управлението и ще се извиня лично на полицейския инспектор и на дамите?
Управителят явно се поуспокои.
— Ако синьорът си направи труда — каза той. — Разбрах, че дамите били много разстроени, когато полицаят ги разпитвал в хотела, и предложили да го придружат до участъка само защото се разтревожили за синьората.
Джон се почувствува още по-неудобно. Лора не биваше да научи нищичко за това. То щеше да я наскърби. Дали не съществуваше някакъв параграф, по който могат да му търсят отговорност за подвеждане на полицията с неверни сведения, отнасящи се до трети лица? Сега, като премисляше отново нещата, грешката му придобиваше престъпни измерения.
Той пресече площад Сан Марко, гъмжащ от хора, едни — излезли да се поразходят след вечеря, други — седнали отвън пред кафенетата. Трите оркестъра свиреха с все сила в хармонично съперничество, а спътникът му вървеше дискретно на две крачки вляво от него и не проронваше дума.