— Ами ако вземе да се съблича в тоалетната? — прошепна Лора.
— Зависи какво ще видиш — отвърна Джон. — Ако е хермафродит, хуквай да бягаш. Представи си, че е скрила някоя спринцовка и реши да те просне в безсъзнание, преди да си стигнала до вратата?
Бузите на Лора хлътнаха отново и тя започна да трепери. После се изпъчи и стана от стола.
— Просто не трябва да се смея — заяви Лора. — Каквото и да се случи, не се зазяпвай в мен, когато се връщам, особено, ако излезем двете заедно. — Тя взе чантата си и с притеснен вид се отдалечи от масата в преследване на неочакваната плячка.
Джон наля остатъка от червеното вино в чашата си н запали цигара. Малката градина на ресторанта се къпеше в слънце. Американците си бяха отишли, както и мъжът с монокъла, семейството, което бе чествало някакъв празник — също. Наоколо цареше спокойствие. Другата близначка седеше на стола си със затворени очи. Все пак да благодарим на небесата, помисли си той, за този миг на отдих и за това, че Лора се впусна в своята глуповата, безобидна игра. Почивката, току-виж, се превърнала в лечебното средство, от което тя тъй много се нуждаеше, измъквайки я, макар и временно, от смазващото отчаяние, настъпило след смъртта на детето.
— Ще излезе от кризата — бе казал лекарят. — В подобни случаи хората се възстановяват с течение на времето. Освен това нали имате и син.
— Да — отвърна му тогава Джон, — но това дете, момиченцето, бе всичко за нея. Така беше от самото начало, не мога да си обясня защо. Вероятно се дължеше на разликата в годините. Едно голямо момче, ученик, при това своенравно като възрастен човек, си има собствени възгледи. Не може да замени детенцето на пет годинки. Лора буквално обожаваше малката. Джони и аз все едно не съществувахме.
— Трябва да мине време — повтаряше лекарят, — трябва да мине време. И двамата сте млади. Ще имате още деца. Може би дъщеричка.
На думи всичко изглежда просто… Как тъй ще заместиш любимото дете, което си загубил, с мисълта за друго? Той твърде добре познаваше Лора. Друго дете, дъщеря — та нали тя ще има свои собствени качества, ще иска да утвърди личността си? Даже би могла да породи враждебност точно заради този факт. Как ще си присвоява люлката, креватчето, които принадлежаха на Кристин? Да речем, някое топчесто, светлорусо копие на Джони вместо тъмнокосото, изваяно като восъчна фигурка духче-пакостниче, което си бе отишло.
Джон вдигна очи и погледна напред — жената отново се бе втренчила в него. Това съвсем не беше случайният, блуждаещ поглед на човек от съседната маса, който очаква нечие завръщане, а нещо по-дълбоко, по-съсредоточено — ясносините очи изведнъж му се сториха тъй проницателни, че той изпита неудобство. По дяволите, ужасна жена! Добре, зяпай си, като толкова искаш. Само че в тази игра могат да участвуват и двама. Джон изпусна облак цигарен дим във въздуха и й отвърна с усмивка, надявайки се, че с това ще я засегне. Тя сякаш не забеляза. Сините очи бяха все така вперени в неговите, така че той се принуди да отмести поглед — изгаси цигарата си, извърна се и извика келнера. Плащането на сметката, прибирането на рестото и няколкото обичайни думи за отличното качество на храната го поуспокоиха, но по темето му продължаваха да лазят тръпки и необяснимото тревожно чувство не го напускаше. После това усещане изчезна така ненадейно, както се бе появило, и той хвърли крадешком поглед към другата маса. Видя, че жената отново, бе затворила очи и спеше или no-скоро дремеше както преди. Келнерът се отдалечи. Настъпи пълна тишина.
„Лора ужасно се забави — помисли Джон, като погледна часовника си. — Минаха най-малко десет минути.“ Така да е, поне щеше да има повод да я закачи. Започна да обмисля шегата и сам взе да се вживява. Разсъблякла се значи, дъртата кукличка, и накарала Лора да направи същото. Сетне нахълтал управителят и се развикал ужасен, че позорят името на ресторанта — намекнал и за неприятните последици, заплашил ги, че… Накрая какво? Ще се окаже, че цялата работа била нагласена, някакъв изнудвачески номер. Току-виж, ги откарали — него, Лора и близначките, с полицейския катер във Венеция на разпит. „Е, стана вече четвърт час… Какви са тия щуротии?…“
По дребния чакъл захруптяха стъпки. Лорината близначка премина бавно, сама. Отправи се към своята маса и застана там за миг, при което високата й кокалеста фигура се изпречи между него и сестра й. Каза нещо, но той не можа да долови думите й. Все пак особен акцент — дали не беше шотландски? Тя се наведе, подавайки ръка на седналата близначка, и двете се отдалечиха през градината. Близначката с пронизващия поглед сега се подпираше на ръката на сестра си. Той отново забеляза, че се различаваха. Тази не беше толкова висока и бе по-приведена — може би имаше артрит. Отдалечиха се, а Джон, вече изгубил търпение, стана и точно щеше да влезе обратно в хотела, когато Лора най-сетне се появи.