— Този път едва ли ще ни отведе до нещо интересно — заяви Лора. — А и е малко кално, не можем да седнем. Освен това според книжката има още много неща, които трябва да видим.
— Стига с тази книжка — рече припряно Джон, Дръпна я да седне до него на насипа край водата и я прегърна. — Този пек не е най-подходящото време за разглеждане на забележителности. Виж, ей там, от другата страна, плува един плъх.
Той взе камък и го хвърли във водата. Животното потъна или просто се скри, а отгоре се появиха мехурчета.
— Недей така — каза. Лора. — Това е жестоко. Горкото животинче! — После неочаквано, като, сложи ръка на коляното му, запита: — Мислиш ли, че Кристин седи сега тук до нас?
Джон не отговори веднага. Какво можеше да й каже? Нима и занапред щеше да бъде все така?
— Сигурно е както ти си мислиш — рече той бавно, — щом усещаш, че е с нас, значи е тъй.
Представи си Кристин. Какво дете беше тя преди онзи фатален менингит! Не би седяла мирно тук, щеше да тича възбудено по насипа, да си събуе обувките, да поиска да гази из водата. Лора щеше да се изплаши: „Внимавай, милинка, върни се…“
— Жената каза, че е изглеждала много щастлива, седяла между нас и се усмихвала — заяви Лора. Тя стана, отупа с ръка роклята си и обхваната отново от безпокойство, го подкани: — Хайде, да се връщаме вече.
Джон я последва със свито сърце. Знаеше, че не иска да купува картички, нито пък да разглежда онова, което все още не бяха видели — всъщност нещо я караше да търси отново жените, не непременно, за да разговаря, просто да бъде близо до тях. Когато стигнаха до площадчето със сергиите, туристите се бяха разотишли. Тук-там се мяркаха групички от по няколко души, но сестрите не бяха сред тях. Вероятно бяха тръгнали с голямата група, дошла в Торчело с корабчето. Изпита облекчение.
— Виж, на втората сергия продават най-различни картички — обади се бързо той. — Има и хубави шалове. Искам да ти купя един шал.
— Скъпи, имам толкова много! Това е само пилеене на пари.
— Как тъй пилеене? — В такова настроение съм. Ще ми се да купя нещичко. Какво ще кажеш за една кошница? Знаеш, че кошниците все не ни достигат. Или дантела. Искаш ли дантела, а?
Лора взе да се смее и се остави той да я заведе до сергията. Докато ровеше из стоката, изложена пред тях, и приказваше нещо на любезната продавачка, чиято усмивка се разтегна още повече, щом Джон заломоти на комичния си италиански, той прецени, че е минало доста време и вероятно туристическата група е успяла да стигне до малкия пристан и вече се е качила на корабчето. И така, най-сетне се бяха отървали от близначките, които се опитваха да се набъркат в живота им.
— Никога — отбеляза Лора двадесетина минути по-късно — една малка кошница не е побирала толкова много боклуци.
Смехът й бе съвсем искрен и той вече не се и съмняваше, че всичко е наред, че не трябва да се тревожи, че лошият час е отминал. Катерът, с който бяха дошли от Венеция, чакаше на пристана. Пътниците сред тях и американците, и мъжът с монокъла, се бяха вече събрали. В началото, преди да тръгнат, цената, включваща обяда и пътуването в двете посоки, му се бе видяла доста висока. Сега това изобщо не го вълнуваше. Знаеше само, че идвайки в Торчело, бяха направили грешка, една от основните грешки по време на тазгодишния им престой във Венеция. Качиха се, настаниха се отвън на палубата и скоро катерът запърпори по канала и навлезе в лагуната. Редовното корабче бе вече потеглило към Мурано, а те минаваха покрай Сан Франческо дел Дезерто направо за Венеция.
Джон я прегърна отново, притисна я към себе си и за първи път от много време насам тя отвърна с усмивка и склони глава на рамото му.
— Прекрасен ден — каза Лора. — Никога няма да го забравя, никога. Знаеш ли, скъпи, сега най-сетне изпитвам удоволствие от тази почивка.
Сякаш огромен товар падна от плещите му. Идеше му да изкрещи от радост. Всичко ще се оправи, реши той, нека вярва, в каквото си иска — няма значение, щом така се чувствува щастлива. Пред тях бе Венеция, красива, откроена рязко на пламтящото небе. Предстоеше им да видят още толкова много неща, щяха да се скитат заедно и всичко щеше да бъде тъй прекрасно сега, когато Лора бе отново весела, когато не бе останала и сянка от онова, което преди я гнетеше. Той започна да обсъжда на глас плановете си за вечерта. Ще отидат да хапнат някъде — не в ресторанта до театър „Фениция“, където обикновено се хранеха, а на друго, ново място.