— Да, но не трябва да е много скъпо — добави тя в тон с неговото настроение, — защото днес доста се поизхарчихме.
В хотела им край Канале Гранде цареше спокойна и приветлива атмосфера. Администраторът се усмихна, когато им подаваше ключа. С нещата на Лора, подредени грижливо на тоалетната масичка, стаята излъчваше познат, домашен уют, и същевременно създаваше малко необичайно, празнично обаяние, вълнуващо, присъщо единствено на хотелската стая по време на отпуск. Да, казваш си, това тук е наше, но само сега, не и после. В тази стая има живот, докато ние сме в нея. Щом си отидем, тя все едно не съществува, потъва някъде, става ничия. Джон отвъртя и двата крана в банята, водата бликна и изпускайки пара, започна да пълни ваната. „Ето — помисли си малко по-късно, — сега най-сетне дойде мигът да се любим.“ И когато се върна обратно в стаята, тя сякаш бе разбрала, протегна ръце към него и се усмихна. Какъв благословен миг — душата му най-после се отпусна след напрежението през всичките тези седмици.
— Да си кажа право — рече Лора по-късно, докато слагаше обиците си пред огледалото, — всъщност аз не съм много гладна. Какво пък, ако не държим на шумните развлечения, можем да вечеряме и тук, долу.
— Господи, в никакъв случай! — възкликна той. — Да гледаме тези досадни двойки по съседните маси? Освирепял съм от глад. А ми е и весело. Искам да се понапия.
— Да не ме замъкнеш на някое място със светлини и гърмяща музика?
— Не, не, ще се заврем в забутано полутъмно ресторантче, където в задушевна и малко тайнствена обстановка разни мъже се срещат с чужди жени.
— Хм — изсумтя Лора, — не ми е трудно да отгатна какво означава това. Ще мернеш там някоя шестнайсетгодишна италианска хубавица, цялата вечер ще й правиш знаци, а аз ще си остана на сухо и ще съзерцавам гърбината на някое мъжище пред мен.
Когато излязоха в топлата мека нощ, те още се смееха, а наоколо им всичко бе като във вълшебен сън.
— Да походим — предложи Джон, — да походим, за да имаме апетит за огромното плюскане.
Така неизбежно се озоваха край кея, където гондолите разплискваха малки вълнички и танцуваха по водата, а блещукащите навред светлинки сякаш пробождаха мрака. Имаше и други двойки — разхождаха се напред-назад безцелно, водени единствено от желанието да прекарат приятно, независимо къде. Моряци вървяха на групи, разговаряха шумно и ръкомахаха, тъмнооки момичета си шепнеха и почукването на високите им токчета отекваше в нощта.
— Белята е в това — подхвана Лора, — че тръгнеш ли из Венеция, разходката някак си задължително се удължава. Следващият мост само, казваш си и ето, че другият след него те приканва. Сигурна съм, че там надолу няма никакви ресторанти, ние почти стигнахме до парковете, в които провеждат биеналето. Да се връщаме, а? Спомням си, че имаше ресторант някъде край църквата „Сан Дзакария“. Наблизо има една малка алея, която трябва да ни изведе направо там.
— Виж какво — отвърна Джон, — ако сега се спуснем надолу покрай Арсенала и пресечем онзи мост в дъното, а после свием наляво, ще стигнем до „Сан Дзакария“ от другата страна. Нали онази сутрин вървяхме по същия път?
— Да, но тогава беше светло. Можем да се изгубим, доста е тъмно.
— Не се безпокой. Имам инстинкт за тези неща.
Отправиха се към малкия мост досами Арсенала, след което продължиха покрай църквата „Сан Мартино“. Пред тях имаше два канала — единият водеше надясно, другият наляво, а наоколо бе квартал с почти еднакви тесни улички. Джон се поколеба. Покрай кой от каналите бяха вървели предишния ден?
— Видя ли — възнегодува Лора, — ще се загубим точно както ти казах.
— Глупости — отговори решително Джон. — Тук наляво е, спомням си малкия мост.
Каналът беше тесен и къщите, надвиснали от двете му страни, сякаш го затваряха в тунел. През деня беше друго — слънцето се отразяваше във водата, прозорците бяха отворени, по балконите бяха изнесени спални завивки, спомни си, че отнякъде долиташе дори песен на канарче, и тогава у тях бе останало чувството, че това е едно приятно, закътано кварталче. Сега, при слабото осветление — наоколо бе, кажи-речи, пълен мрак, — със затворените капаци на прозорците и наситения с влага въздух край водата, сцената изглеждаше съвсем различна. Усойно, неугледно, мизерно място. Дори продълговатите тесни лодки, закотвени за хлъзгавите стъпала на приземните входове, приличаха на ковчези.
— Кълна се, че не си спомням този мост — каза Лора, като спря и се хвана за парапета, — и онази малка алея там не ми харесва.
— Малко по-нагоре има лампа — обясни й Джон. — Знам точно къде сме, — намираме се недалеч от гръцкия квартал.